Сама тая порта не е ли вече и тя била?
И не са ли по такъв начин твърдо обвързани всички неща, че тоя миг привлича към себе си всички идещи неща? Значи — и само себе си?
Че всяко нещо, което може да върви: и през тая дълга улица нататък — трябва още веднъж да мине!
И тоя муден паяк, който пълзи на месечината, и самата тая месечина, и аз, и ти на портата, що заедно си шепнем, за вечни неща шепнем — не сме ли ний всички били?
И ще дойдем пак, и ще минем по оная, другата улица, нататък, пред нас, през тая дълга ужасна улица — не ще ли трябва ние вечно да се възвръщаме?
Тъй говорих аз и все по-тихо: че се боях от своите собствени мисли и помисли. И внезапно чух близо пес да вие.
Чувал ли съм някога пес тъй да вие? Мисълта ми се унесе назад.
Да! Когато бях дете, в най-далечното детинство:
— тогава чух един пес тъй да вие. А и видях го, настръхнал, с глава нагоре, треперещ, в най-тихата полунощ, когато и псетата вярват в призраци:
— че и мен ми дожаля. А тъкмо и пълният месец изгря, мъртво-безмълвен, над къщата, тъкмо застана той, кълбо огнено тихо над плоския покрив, като на чужда собственост: и песът се уплаши тогава от него: че псетата вярват в призраци и крадци. И когато пак чух да вие тъй, отново ми дожаля.
Къде се дяна джуджето сега? И портата? И паякът? И всичкият шепот? Да не сънувах? Събудих ли се? Изведнъж се видях между диви скали, сам, чужд за всичко, огрян от пустинната месечина.
Но там лежеше човек! И ето! Песът, скачащ, настръхнал, скимтящ — сега ме съзря, че ида — и пак зави, завика: чувал ли съм някога пес тъй да вика за помощ?
И наистина, това, що виждах, не бях виждал никога. Млад пастир видях да се гърчи, дави, трепти, с изюдено лице, от устата на когото висеше черна тежка змия.
Виждал ли съм някога на едно лице толкова отвращение и бледен ужас? Навярно той е спал? И в зева му се е примъкнала змията — и яко се е впила в него.
Ръката ми сграбчи змията и задърпа — напусто! Не можа да издърпа змията из зева му. И аз виках без да ща:
— Хапи! Отхапи я!
Главата й! Хапи! — тъй виках аз, без да ща, тъй викаше из мен моят ужас, моята омраза, моето отвращение, всичко, що имаше в мене добро и зло, викаше с един вик.
Вий, храбреци около ми! Вий търсачи, изпитатели, и всеки от вас, що се е впускал да плува на коварни ветрила по неизследвани морета! Вий, любители на гатанки!
Отгатнете ми гатанката, която видях тогава, изтълкувайте ми привидението на най-самотния!
Защото едно привидение беше то и едно предвидение: какво видях тогава аз в символа? И кой е, който някога трябва да дойде?
Кой е пастирът, в чий зев тъй се примъкна змията? Кой е човекът, комуто всичко най-тежко, най-черно, ще се примъкне в зева?
А пастирът стисна със зъби, тъй както му виках аз; добре стисна зъби той! Изплю далеч главата на змията — и скочи прав.
Нито пастир вече, ни човек — един преобразен, един просветлен, който се смееше! Никога на земята не се е смял човек, както се смееше той!
О, братя мои, аз чух смях, който не беше смях на човек — и ето, мъчи ме жад, един копнеж, който никога не ще бъде утолен.
Копнеж за тоя смях ме измъчва: о, как понасям още аз да живея!
А как бих понесъл сега да умра!
Тъй рече Заратустра.
За блаженството против волята
С такива гатанки и огорчения в сърцето отплува Заратустра по морето. Но когато беше четири дена път далеко от блажените острови и от своите другари, преодоля той всичката си мъка — победоносно и с твърди нозе стъпи той отново на своята съдба. И тъй говореше тогаз Заратустра на своята ликуваща съвест:
„Самичък съм пак и искам тъй да бъда, самичък с ведрото небе и свободното море; и пак е после-пладне около ми.
На пладне аз първи път намерих своите другари, после-пладне и втори път в часа, когато всяка светлина утихва.
Че каквото щастие е още на път между земята и небето, то дири за подслон една светла душа: от щастие всяка светлина сега е утихнала.
О, после-пладне на моя живот! Някога слезе и моето щастие в долината, подслон да дири: и намери то тия открити гостоприемни души.
О, после-пладне на моя живот! Какво не бих дал да добия едно: живото разсаждане на моите мисли и утринната светлина на моята най-висша надежда!
Спътници търсеше някога творецът и деца на своята надежда: и ето, излезе наяве, че той не би могъл да ги намери, освен ако сам отсега не си ги създаде.