Пред изгрев-слънце
О, небе над мене, ти ведро! Дълбоко! Ти, бездна от светлина! Като те гледам, треперя от божествени пожелания.
В твоята висина да се хвърля — това е моята глъбина! В твоята ведрина да се скрия — това е моята невинност!
Бога закрива неговата хубост: тъй криеш ти своите звезди. Ти не говориш — тъй ми възвестяваш своята мъдрост.
Безмълвно върху кипящото море възлезе ти днес, твоята обич и твоята свенливост говори откровение на моята кипяща душа.
Че ти се яви хубаво пред мен, закрито в своята хубост, че ти мълчаливо ми говориш, откровено в своята мъдрост.
О, как не бих отгатнал аз всичката свенливост на твоята душа!
Преди слънцето дойде ти при мен, най-самотния.
Ние сме другари от памтивека: нам са взаимни чемер и ужас, и дълбочина; а и слънцето ни е взаимно.
Ние не говорим един другиму, защото твърде много знаем: ние безмълстваме един срещу друг, с усмивка предаваме един другиму нашето знание.
Не си ли ти светлината на моя огън? Не е ли в теб сестрата-душа на моето проникновение?
Наедно учихме ний всичко; наедно учихме да се издигаме над себе за към сами себе си и безоблачно да се усмихваме: безоблачно да се усмихваме надолу с ясни очи и от далечни пространства, когато под нас насилие и цел, и вина ручат като дъжд.
И пътувах ли сам — за кого гладуваше моята душа през нощите и по залутани пътища? И възземах ли планини, кого дирех винаги, ако не теб в планините?
И всички мои лутания и качвания по планини: то беше една необходимост само и помощ на безпомощния — да лети само иска цялата моя воля, да влети в теб!
И кого ненавиждах аз повече от скитниците облаци и всичко, що те опетнява? И своята собствена омраза намразих дори, защото тя те опетняваше!
На скитниците облаци ме е гняв, на тия дебнещи хищни котки: те отнемат от теб и мен това, което ни е общо — нечуваното безгранично утвърждение на нещата от начало до конец.
На тия посредници и смесители ни е гняв нас, на скитниците облаци: ни таквиз, ни онаквиз, които не са научили нито да благославят, нито да проклинат, както трябва.
По-добре бих желал да седя в бъчва под закрито небе, да седя без небе в бездната, отколкото да гледам небе, светло небе, осеяно със скитници облаци!
И често ми се е прищявало да ги привържа с жилави светкавични златни струни, за да мога, подобно гръм, да тряскам тъпана по техния издут корем —
— гневен тъпанджия, защото те ми отнемат твоето първо и последно утвърждение, ти, небе над мене, ясно, ведро небе! Ти, бездна от светлина! — защото те отнемат от теб моето първо и последно утвърждение! Че аз предпочитам шума и гърма и проклятията на вихрите, нежели това предпазливо нерешително спокойствие на котките; а и между хората най ненавиждам аз всички излеко стъпващи и ни таквиз, ни онаквиз и неопределени, и нерешителни скитници облаци.
И „Който не знае да благославя, нек се научи да проклина!“ — това светло учение ми падна из ясното небе, тая звезда блести и в черните нощи на моето небе.
Но аз съм един, който благославя и утвърждава, когато само ти си около мен, ти, ведро, ясно небе! Ти, бездна от светлина! — във всички бездни нося аз още моето благославящо утвърждение.
Благославящ станах аз и утвърдител: и затова дълго се борих и борец бях, за да усетя някога ръцете си свободни за благословия.
И ето моята благословия: над всяко нещо да застана като негово собствено небе, негов кръгъл покрив, негова лазурна камбана и вечна увереност: и блажен е, който тъй благославя!
Че всички неща са кръстени на извора на вечността и отвъд доброто и злото; а самите добро и зло са междинни сенки само и влажни помрачения, и скитници облаци.
Наистина благослов е, а не хула, когато аз уча: „Над всички неща стои небето случай, небето невинност, небето безбоязненост, небето дръзновение.“
„От безбоязнеността“ иде най-старото благородство на света, него аз възвърнах на всички неща, аз ги освободих от робството на целта. Тая свобода и небесна веселост поставих аз подобно лазурна камбана над всички неща, като учех, че над тях и чрез тях никаква „вечна воля“ не налага своята воля.
Това дръзновение и това безумие поставих на мястото на оная воля, като учех: „При всяко нещо едно е невъзможно — разумност!“