— Имам някои проблеми — обясни тя и се постара усмивката й да не изглежда прекалено ентусиазирана. — Въпреки всичко понякога „Ситинг Тайт“ ми дотяга.
— Може би трябва да потърсиш подкрепление — поне една секретарка, която да води кореспонденцията.
— Без съмнение. Но това значи да наемам по-голямо помещение. Пък и ще ми е мъчно за малкия офис, откъдето има такъв хубав изглед към Санта Фе. Обаче работата става все повече и…
— И не можеш да правиш това, което ти се иска — Джордън кимна с разбиране. — Да правя това, което искам, беше причината, заради която навлязох сам в бизнеса, а не отидох навремето в някоя нефтена компания. Исках сам да съм си господар. Баща ми също мислеше така.
— И той ли беше геолог?
— Да, но търсеше вода, а не нефт като мен.
— А, да. Спомням си един такъв търсач на вода, който дойде един път в ранчото ни. Бях съвсем малка.
Джордън я погледна, както стоеше, от горе на долу и с мъка сдържа желанието си да зарови пръсти в меката й, ухаеща коса. Сигурно тя нямаше да погледне с добро око на такъв жест, особено както беше оплескан целият в масло.
— Баща ми е роден в Аризона, в местност, където водата е била същинско съкровище — обясни Джордън и предпазливо пъхна ръце в джобовете си. — Имал дарбата да открива подземни извори. Когато тръгнал по света, използвал таланта си, за да помогне на хората в подобни пустинни зони.
— Къде е било това?
— В арабските страни. Един наистина богат и влиятелен емир го наел да открие извори в царството му. То се простирало в район от хиляда квадратни километра. Извадил фантастичен късмет. Не само че намерил вода в четири, отдалечени на стотици километра селища, но и се влюбил в най-голямата дъщеря на емира и по-късно се оженил за нея.
Джордън отиде до прозореца и се загледа навън. Адара му подарила сърцето си, живота и цялото си състояние, което наследила от баща си. Така било през цялото време до смъртта му.
Гласът му се изпълни с тъга. Никога не беше срещал друга жена, способна на такива жертви заради другите, както майка си. В неговия собствен живот жените винаги искаха повече да вземат и по-малко да дават.
— Баща ми загина при едно наводнение преди шест години.
Лейс въздъхна. Значи водата не беше донесла само щастие в семейството му.
— Съжалявам, наистина! Сигурно е било ужасно!
— Да, беше ужасно. Но майка ми беше изключителна жена, която не се предаваше лесно. Оттогава изцяло се посвети на бедните. С помощта на дядо ми изгради много болници и домове за сираци. Ужасяваше се от мъката и нещастието. Искаше всички на тоя свят да са щастливи.
— Бренда каза, че имаш познати в Египет.
— Да, сестра ми Рида. Както всички жени там, тя е домакиня и слугува на мъжа си и на четирите си деца. Много прилича на майка ми в това отношение.
Лейс не беше в настроение да работи повече. Остави писалката и погледна към Джордън.
— Майка ти и сестра ти сигурно изповядват исляма. Но ти, предполагам, не? Най-малкото, открих тук добре натъпкана с вино изба. А и ако не се лъжа, ядохме салам за закуска.
— Много си наблюдателна — Джордън се усмихна. — Ислямът забранява алкохол и свинско месо. Нито майка ми, нито баща ми са ни подтиквали да възприемаме някаква религия. Оставиха избора на нас. Когато посещавах колежа, се самоопределих като християнин. Когато Рида се ожени за Туран, прие исляма.
Усмихна се иронично.
— Сабина още не е наясно към каква религия принадлежи. Живее си живота и не се тормози с такива сериозни неща.
— Може би сега, когато се е решила на брак, ще погледне по-иначе на живота?
— Може би — отвърна Джордън кратко.
Лейс усети, че темата не му е приятна. Ясно беше, че не иска да говори за малката си сестра. Това й беше необяснимо. Имаше нещо, което му създава много грижи и което не иска да сподели с нея. Почувствува, че я обзема неясна тревога.
Накрая Джордън се реши.
— Може ли да те поканя да вечеряме заедно? Поправих самолета и се страхувам, че не ми остава нищо друго, освен утре рано да потегля за Далас. Подари ми няколко приятни часа, като приемеш поканата! Ще си спомням за тях, като замина.
Лейс усети как пулсът й се ускорява. Джордън се държеше така, сякаш тя щеше да му липсва в Тексас. Думите му я трогнаха. Изпитваше желание да му се хвърли на врата. Компанията му й ставаше с всеки изминал час все по-приятна.
— С голямо удоволствие. Трябва ли да хвърляме ези-тура, за да решим в кой ресторант да отидем?
— Не и тази вечер — отвърна той и седна върху бюрото. — Обичаш ли мексикански ястия? Един от любимите ми ресторанти се намира зад старата магистрала за Таос. Кухнята е великолепна, а има и латиноамерикански оркестър с китари.