— Знам го. Наистина е хубаво заведение, само че… — Лейс се запъна. Сети се, че няма подходящ тоалет за ресторанта с пет звезди. — Ще ида до жилището си, за да си облека нещо по-свястно.
— Няма проблеми. Имаме достатъчно време.
Като ставаше от бюрото, Джордън неволно докосна ръката й. Лейс вдигна глава, но той вече беше до вратата. „Сигурно го е направил случайно“ — помисли си тя, но като че ли такова обяснение я разочарова.
Не след дълго Лейс седеше в мустанга си и пътуваше към града. Апартаментът й се намираше на най-горния етаж на триетажна сграда в старата част на Санта Фе. Фасадата беше боядисана в розово. Малките криви улички бяха прокарвани по времето, когато испанците са се заселвали по тези земи. Бяха подходящи за магарешки каручки, но не и за автомобили.
Лейс взе душ и след това си облече синята копринена рокля, която навремето беше купила, за да отиде на сватбата на някаква приятелка, но оттогава никога не беше я обличала. Сребърните бижута, които избра, контрастираха интригуващо с шоколадовия й тен.
Като се погледна в огледалото, констатира, че й липсва още нещо. За пръв път в живота си съжали, че няма върху тоалетната си масичка цял куп с парфюми и кремове. Съвсем не изглеждаше зле, но сигурно Джордън беше свикнал с по-атрактивни жени. Може би щеше да скучае с нея. Това в никой случай не трябваше да става. Тази вечер не искаше да бъде просто хубава. Искаше да е зашеметяваща и неотразима. След кратко колебание седна в колата си и отиде до дрогерията в края на уличката. Излезе оттам, като носеше в ръце малка книжна кесия. Обърна към себе си огледалото за обратно виждане и започна да се гримира.
Когато приключи, оттам я гледаше едно почти чуждо лице. Не беше вече Лейс Синклер, а момиче, излязло направо от някое модно списание. Направи няколко гримаси на отегчена от светски живот дама от висшето общество. След това се разколеба. Ако Джордън Уейд е решил да излиза с някоя издокарана снобка, значи определено е сбъркал адреса.
Накрая отвори малкото шишенце с парфюм, което беше купила от дрогерията. Поколеба се известно време. След това се реши. Ако искаше да играе тази вечер прелъстителка и вълшебница, преобразяването й трябва да е пълно. В този момент се помъчи да не мисли за малкото момиченце, което едно време наблюдаваше ококорено измамната хубавица, наречена Диди, когато тя се гласеше да излиза. Диди изчакваше баща й да се запилее някъде и след това заминаваше да вечеря с някой от многобройните си ухажори. Не се връщаше до късно вечерта, а понякога и цяла нощ.
След половин час Лейс стоеше пред вратата на къщата на Джордън и набираше кодовата дума на алармената инсталация. След това влезе в преддверието. Отначало цареше пълна тишина, но после откъм кухнята се чу кучешки лай и гласът на стопанина. Обясняваше на Тъмбълуид, че днес вечерята му е телешко месо със сос. После се чу бръмченето на електрическата отварачка за консерви.
Лейс се усмихна. Джордън се грижеше за кучето си като за дете. Двамата можеха да бъдат определени като семейство. Изглеждаше като че ли не се нуждаят от никой друг, за да бъдат щастливи. Когато Лейс се появи на прага, Тъмбълуид, сякаш за да потвърди тази мисъл, оголи острите си зъби и изръмжа свирепо.
— Тъмбълуид! — извика уплашено Лейс, като смяташе, че познатият глас ще го успокои.
Въпреки това кучето скочи с намерение да се хвърли върху нея.
Джордън изпусна консервената кутия, която държеше в ръце, и в последната секунда хвана нашийника.
— Какво ти става, но дяволите? — ядоса се той. — Това е Лейс, глупако. Вчера я обичаше повече, отколкото мене.
— Сигурно… си е променил мнението — запъна се Лейс.
Стоеше на прилично разстояние от ръмжащото животно. Откри, че в държанието му, освен враждебност има и объркване.
След като успокои Тъмбълуид, Джордън се загледа в Лейс. Усети ухание на скъп парфюм.
— Мисля, че се досещам — отбеляза той, като я гледаше в лицето. — Тъмбълуид няма нищо против тебе самата. Той просто ненавижда мириса на парфюм. Никога преди не те е срещал издокарана по този начин, нали?
Лейс щеше да се разплаче.
— Мене май рядко са ме виждали издокарана! Мисля, че само тази вечер…
Гърлото й се сви. Не можа да довърши изречението. По лицето й се появиха сълзи. Уплаши се, че ще си развали грима.
Лицето на Джордън доби нежно изражение.
— Може би тази вечер действително не е като другите — каза той тихо. — Може би си го направила заради мен?
Лейс пое дълбоко въздух.