— Не ме ли искаш вече? — пошегува се той, но му стана неприятно.
— Не ставай глупав. Да не мислиш, че… — млъкна уплашено. — Нали чу как обещах на Кит да внимавам.
Отдръпна се отново. Джордън се ядоса не толкова на неотзивчивостта на Лейс, колкото на факта, че намеси името на бившия си съпруг.
— Да не би да се страхуваш, че ще те целуна, а после ще ида и ще му разкажа?
— По-лошо. Страхувам се, че ще ме целунеш и после ще си отидеш.
Джордън преглътна и известно време я гледа мълчаливо.
— Разбирам — каза най-после. — Мислиш, че аз съм някакво чудовище. Че ще ти разбия сърцето. Но припомни си само, не мислеше ли така и за Тъмбълуид? Смятала си го за кръвожаден звяр, а после промени мнението си.
Лейс погледна встрани.
— Все още ли важи поканата ти за вечеря?
— Не съм се отказал от намеренията си, Лейс — отвърна той тихо, — нито за вечерята, нито за останалото. Все пак струва ми се, че ти се чувстваш добре с мен. Но нека да продължим в ресторанта. Може би неутралната атмосфера ще ти подействува успокояващо. Знаеш, че съм прав!
Малко по-късно, когато седяха в луксозния Линкълн Континентал и се носеха по магистралата, думите й още звучаха в ушите му. „Страхувам се, че ще ме целунеш и после ще си отидеш.“ Беше назовала нещата с истинските им имена. Плановете, които бе градил през цялото време, се провалиха. Но поне си бяха изяснили отношенията. Реши, че е по-добре отново да се върнат в плоскостта на професионалните теми. Лейс беше наистина красива и привлекателна жена, но като че ли не беше неговият тип. Двамата толкова много се различаваха един от друг. Смешно бе наистина да се мисли, че могат да бъдат близки. Трябваше да намери някоя друга. Самотата му беше дотегнала.
Джордън стисна устни и се съсредоточи в шофирането.
Ресторантът, в който отидоха, освен бляскавата си зала имаше и уютни сепарета, предлагащи интимно уединение. Всяка маса беше отделена от съседните с преграда от екзотични виещи се растения. Посетителите бяха изолирани от любопитни погледи и можеха да се чувстват съвсем свободно.
Лейс отдели повече време за изучаването на менюто, отколкото бе необходимо. Мъчеше се да се овладее след преживяното вълнение. Джордън беше нарекъл ресторанта неутрален терен, но в тази интимна ниша тя се чувстваше почти толкова притеснена, както и в кухнята у дома му. Трябваше да внимава да не засегнат пак опасната тема.
Вдигнаха наздравица с чаши, пълни с рубинено червено вино. Погледът на Джордън я държеше в напрежение. Ту й ставаше студено, ту я заливаха горещи вълни. Изпитваше желание да се наведе и да го целуне. Точно това не трябваше да прави. С мъка се овладя.
— Прибра ли си жилото вече? — обади се кавалерът й.
Натопи късче месо в пикантния сос и го поднесе към устните й. Лейс го лайна и се усмихна.
— А ти все още ли си мислиш как да се хвърлиш отгоре ми?
— Я ме погледни добре, Лейс! Приличам ли ти на мъж, който се хвърля върху всичко, което носи рокля?
— Просто установих, че повече заплашваш душевното ми равновесие.
— Нека бъде тъй, както желаеш! Не че се хваля, но мисля, че грешиш, като ме отхвърляш. Един малък неангажиращ роман би внесъл искрица радост в живота ми, а, предполагам, и в твоя.
Лейс се засмя сухо.
— Разбирам, ние сме двама възрастни хора. Можем да си планираме една лека любовна връзка. Както планираме лятната си почивка. Няколко приятно прекарани дни, а след това ще си спомняме за тях с удоволствие.
Джордън се ядоса на сарказма й. Отново си даде сметка, колко различно гледаха на света двамата. Отдавна трябваше да го е разбрал и да е оставил всичко. Беше лесно да се каже, но не и да се направи.
— Какво имаш против почивката?
— Абсолютно нищо. Всеки трябва да си почива от време на време, за да възстанови силите си и да може да работи по-добре след това. Но не виждам с какво ще ми бъде от полза една повърхностна връзка. В края на краищата остава само разочарованието.
Джордън отпи глътка вино.
— Защо смяташ, че някой ще съжалява?
Лейс избягна погледа му.
— Зависи как подхожда човек.
— Как да го разбирам?
— Ако търсиш просто плътско удоволствие, естествено, че няма да съжаляваш. Все едно че си пил чашка кафе. Но ако държиш на нещо трайно, нещо истинско, трябва ти време. Често минават месеци или даже години, докато човек се увери, че е намерил истинския си партньор.
— Сама не си вярваш. Още оня ден, когато се връщахме от полицейския участък, вече знаех, че си нещо по-особено. Знаех, че ми харесваш и че те желая.
— Оня ден, като се връщахме от полицията, ти така ме упрекваше и иронизираше, че просто се чудех как изобщо те понасям.