— О, прости ми, Лейс. Бях наистина вбесен. Помисли си само — напръскват ме с упойващ газ, малтретират ме и викат след това полиция. И това става в собствения ми дом. И всичко, защото някаква абсолютно непозната жена се е настанила там и ме мисли за Джак Изкормвача. — Джордън се усмихна, взе ръката й и я целуна.
„Нямаш представа, колко си прав — мислеше си Лейс. — Ти си наистина много опасен. Трябва да внимавам с теб!“
Той усети трепването й, когато се докосна до нея. Ядоса се на себе си. Какво искаше да постигне в края на краищата? Може би страдаше от прекалена суетност? Да не би да смята, че няма на света жена, която да устои на чара му? Лейс беше просто една изящна и чувствителна жена и не трябваше да й причинява болка, като си играе чувствата й. Самият той нямаше да страда при раздялата с нея. Беше имал достатъчно подобни връзки.
Погледна я как разговаря с келнера, който междувременно се беше приближил дискретно към масата им. Внезапно го обзе разяждащо съмнение. Представи си как се връща вечер в празната си къща.
Дали тази раздяла ще е като другите. Вече не беше съвсем сигурен. „Глупости — ядоса се, — трябва да оставя тази тема.“.
Насочи разговора към други неща. Шегуваше се, правеше галантни комплименти и разказваше невероятни истории.
Келнерът донесе блюдо с пикантна салата и още вино.
— Значи поправи самолета? — обади се Лейс.
Джордън кимна.
— Като се върна от Далас, ще поръчам да му направят цялостен преглед.
След това донесоха основното ястие. Беше някакъв чилийски специалитет с козе сирене, зеленчуци и ориз. Докато Лейс опитваше ястието, в главата на Джордън нахлуха тревожни въпроси. Гласът й го стресна:
— Как може човек да се ориентира по звездите, ако не знае изходната точка? Може би по постоянното им взаимно разположение?
Джордън я погледна изненадано. Когато вечеряше с някоя красавица, обикновено не се обсъждаха такива теми.
— Изненадан съм, че се интересуваш от тези неща, Лейс. Напълно си права. Полярната звезда се намира по всяко време на денонощието почти на едно и също място на небосклона. Ако небето е ясно, не е проблем да държиш курса, като проследиш разположението на познати съзвездия спрямо нея. Когато управлявам самолета си, обикновено следя, компаса и другите уреди, но за по-сигурно поглеждам и небето. Дядо ми ме научи на това. Като бях на пет години, ме вземаше със себе си из пустинята. Седях зад него на арабския му жребец, а той ми показваше съзвездията и ми казваше имената им. Нощем небето над пустинята е много вълнуващо.
След основното ястие, поднесоха десерт — хрупкави бисквити в „чампура“ — шоколадов крем, подправен с някакви ориенталски аромати.
— Не мога повече, ще се пръсна — изпъшка Лейс, като видя чинията, но след първата хапка не устоя на изкушението и изяде всичко до последната хапка. След това се облегна на стола и попита: — Всъщност защо нямаш желание да ходиш в Тексас? Имаш нещо против годежа ни сестра си ли? Може би не ти харесва годеникът?
Джордън я погледна изненадано, после кимна.
— Разликата в годините е едната причина, заради която съм против този годеж — обясни той. — Сабина е на двадесет, а Дени Кейхил — на тридесет и шест. С три години е по-възрастен от мене. Освен това вече е бил женен.
Лейс разбра, че последният факт всъщност е причината, заради която Джордън не одобряваше тексасеца.
— Първата му жена също е била богата наследница — продължи той. — Според мене се жени за Сабина заради парите.
— Имаш ли някакви аргументи в полза на това твърдение? Да не би да се е провинил в нещо?
Джордън вдигна рамене.
— Нямам представа. Именно заради това отивам в Тексас. Трябва да изясня нещата.
Лейс въздъхна и остави салфетката си на масата. Беше доволна, че по време на вечерята успяха отново да възприемат подходящия тон. Разговаряха като добри приятели. Разбра я й споделяше проблемите си с нея. Все пак беше нащрек. Знаеше, че желанието у двамата можеше да се разпали и при най-малкия повод.
Два дена по-късно Лейс седеше във временния си офис в дома му. Радиотелефонът иззвъня. Преди да вдигне слушалката, се обади вграденият телефонен секретар. Мислеше, че е някой клиент или сътрудник, но неочаквано прозвуча гласът на Джордън:
— Здрасти! Аз съм собственикът на обекта.
Ръката й увисна във въздуха. Лейс, кой знае защо, не посмя да се обади. Беше се подготвила да запише нова поръчка и се стресна от гласа му. Остави писалката и се приближи до апарата. На лицето й постепенно се появи радостна усмивка.
— Няма нищо спешно, Лейс. Не исках да ти преча на работата, но си помислих, че трябва да ти оставя за всеки случай името на хотела, в който съм отседнал, и телефона. Всичко наред ли е?