— Не го вземай навътре — ухили се Роджър. — Той просто е зажаднял за нещо по-сладичко.
— О, господи! — Лейс се опита да отстрани песа.
Роджър й помогна да стане, благодари й, че го е сменила и в следващия миг вече беше на път към планините Сангре де Кристо в Мексико. Лейс погледна недоверчиво към Тъмбълуид. Големите му жълти очи бяха вперени в нея и преизпълнени с интерес, сякаш пред него стоеше най-голямата захарна пръчица в света.
— Май ще трябва да си поговорим за рационално хранене и за кариеса — каза Лейс на животното, но подозираше, че Тъмбълуид е глух за всички аргументи против сладкарските лакомства.
Вдигна рамене и се запъти към къщата. Въпреки че Роджър й беше говорил по телефона за дома на Уейд, не беше подготвена за блестящия разкош, който се разкри пред очите й. Сградата приличаше на малък дворец. Изградена в ориенталски стил, с бели стени и червен керемиден покрив, тя приличаше на малко бижу сред пейзажа на Ню Мексико.
Лейс вдигна чантата си и влезе. Остави нещата си в огромното преддверие и се зае да изследва безбройните стаи. Особено голямо впечатление й направи вътрешният двор — целият изпълнен с екзотични дървета и цветя.
След това мина през стаите, за гости, всяка от които имаше собствена баня и беше обзаведена с разкош, на който би могъл да завиди всеки източен султан.
Лейс се върна в преддверието, взе куфара и отиде в стаята си. Извади нещата си и ги подреди, след което предприе разходка в заградената е висока стена градина зад къщата. Мина покрай плувния басейн и стигна до малък поток, който течеше през градината. Тъмбълуид я съпровождаше през цялото време. Стигнаха до оранжерията, в която сякаш растяха всички цветя на земята. Короните на вековни дървета пазеха цветовете им от юлското слънце. До оградата имаше няколко лози, наведени от плод. Лейс се спря, за да се наслади на гледката. Вече не съжаляваше, че дойде тук.
Тъмбълуид стана постоянен придружител на Лейс в следващите дни. Чистачката и градинарят идваха денем за по няколко часа и си отиваха, след като си свършат работата. Лейс и кучето бяха сами през голямата част от времето. Сутрин правеха заедно дълги разходки, а вечер седяха в градината. Ако се наложеше Лейс да отиде за малко в града, Тъмбълуид оставаше като допълнение към алармената система.
Налагаше се на Лейс да управлява малката си фирма от къщата на Уейд, но това не й създаваше особени проблеми. Телефонираше веднъж дневно на всичките си седемнадесет служители, които се намираха с мисии, подобия на нейната, на различни места в Санта Фе. За съжаление обаче трябваше да отклони двадесет и две заявки поради липса на възможности. Лейс реши да окачи обява в университета, в който беше следвала: „Търся сигурни сътрудници.“ Като се върнеше в офиса си в града, бързо щеше да набере още персонал.
Няколко дни по-късно нещо я събуди посред нощ. Отначало не схвана какво й беше прекъснало съня, но след това се осъзна и изведнъж й стана горещо. Звънеше зумерът на алармената система, поставен на нощното й шкафче.
Някой беше пресякъл невидимия лъч инфрачервена светлина, опасващ стената от четири страни и се опитваше да влезе в къщата. Разтрепери се от ужас. Седна в леглото. Не трябваше да се поддава на паниката. Хубавото в случая беше, че същият неприятен електронен писък звучеше в този момент и в полицейския участък. Не трябваше да се страхува. Помощта щеше да пристигне скоро.
Постепенно очите й свикнаха с мрака. Започна да различава предметите на слабата лунна светлина, която проникваше през прозореца откъм градината. Втори поглед към аларменото устройство я успокои донякъде. Не светеше никой от индикаторите. Нощният посетител все още бе до стената на сградата и не беше проникнал вътре. Въпреки това Лейс грабна джобния си прожектор и без да губи време да облича халат върху пижамата си, се запъти към вратата.
Още не беше излязла в коридора, когато откъм аларменото устройство се чу тихо прекъснато писукане и светна една от лампите.
„Задният вход!“ Мислите й се объркаха. Ако не се лъжеше, светлината означаваше, че крадецът беше на не повече от осем метра от вратата. „Ще се опита да проникне през кухнята!“ За бога, не трябва да се паникьосва! За по-сигурно ще се обади още веднъж в полицията. А пък и Тъмбълуид, нейният верен приятел е тук.
Мисълта за кучето и даде смелост да отиде в кухнята. Тъмбълуид беше точно зад вратата. Учуди се, че не лае. Взе телефонната слушалка с треперещи пръсти, но в следващия момент я изпусна. Това, което чу, окончателно я извади от равновесие.