— Говориш с гатанки! — Лейс се стараеше да бъде студена и резервирана. — Между другото, в момента нямам време да се ровя в миналото. Просто трябва да забравим!
— Не е вярно! — гневът му растеше с всяка казана дума. — Това, което се случи между нас никога няма да бъде забравено! Дано някой ти напомни за този миг след много години, когато ще правиш равносметка на живота си. Но сега говорим за семейството ти. Интересува ли те тази тема?
— Да! — изкрещя истерично тя. — Ако отрека, сигурно няма да ми повярваш! Дай ми въпросния подарък, щом толкова държиш! — Пое дълбоко въздух, за да не изпусне съвсем нервите си. — Джордън, защо правиш така? Не ти ли е ясно…
— Виждам, че и ти страдаш като мен!
Протегна ръка към нея, но я отпусна, без да я докосне. Ако я сграбчеше, не би я пуснал никога. Но не беше подходящото време и място за това.
— Какво стана с любовта ти към мен, за която говореше едно време. Истината ли ми каза тогава? Имаш ли в мене малко доверие?
— Питаш ме дали ти имам доверие?
— Може би трябва да си помислиш малко?
— Нямам нужда да мисля! Имам ти пълно доверие!
Джордън кимна облекчено.
— Това е добре! Значи не е невъзможно да подходиш към думите ми поне веднъж без уговорки и да ме последваш?
Не беше невъзможно. Но доста мъчително.
— При едно условие.
— Стига да мога да го изпълня.
— Ако го направя, няма да ме безпокоиш повече! В момента те слушам, само защото се отнася до семейството ми и…
— Не съм очаквал друго.
— … и затова ще дойда с тебе да взема мистериозния подарък. След това обаче ще ме оставиш на мира. Не искам повече нито да те чувам, нито да те виждам.
Джордън кимна замислено. За да се избавиш от страстта, е необходима раздяла. В този момент той беше абсолютно сигурен, че Лейс все още го обича и страда за него.
— Сигурна ли си, че вече не искаш да ме виждаш?
— Ще бъде безсмислено. Този път идвам с теб, където пожелаеш. След това ти хващаш твоя път, а аз — моя.
Замълчаха. После Джордън се обади:
— Добре! Ако до утре сутринта все още държиш на това, ще изчезна от живота ти завинаги.
— До утре сутринта?
— Да, в шест часа. Облечи топли дрехи и по-здрави обувки!
— Колко време ще вървим?
— Целия ден.
Това беше пак онзи решителен глас, който я караше да тръпне и изгаря в копнеж. Но отсега знаеше: един ден с Джордън — с внимателния, сигурен в себе си Джордън, който й беше подарил толкова щастие — този ден ще направи мъката още по-непоносима.
Изкашля се и го погледна:
— Добре, съгласна съм. Утре в шест ще бъда готова.
След като си беше заминал, Лейс се сети, че някои въпроси бяха останали неизяснени. Какво имаше предвид Джордън, когато й каза, че навремето се е отрекла несправедливо от някого?
Поклати глава. Сигурно го е казал просто така. И без това нямаше значение. Беше се съгласила да се срещнат на другия ден и да ходят някъде.
Затвори очи. Щеше да е ужасно. Но тя ще издържи и този път, а след това ще го забрави. Поне така се надяваше.
В началото на пътуването Лейс мълчеше, затворена в себе си. За пореден път си задаваше въпроса накъде отиваха? Джордън не искаше да й каже. Знаеше само, че се движат на североизток, по поречието на Рио Гранде.
След като подминаха Ойо Сарко, спряха да закусят. Джордън носеше термос с кафе и сандвичи. Взе си един, за да не го обиди.
— Трябва да ядеш повече. Колко килограма си отслабнала за последните седмици?
Лейс усещаше, че панталоните й стояха доста хлабаво. Вдигна рамене.
— С няколко.
Погледът й се плъзна по лицето му. То също беше отслабнало, с изопнати, уморени черти. Поиска да направи забележка в същия смисъл, но вместо това попита:
— Няма ли да ми кажеш най-после накъде пътуваме.
— Не! Като стигнем, ще видиш.
— Добре тогава, аз съм готова — реши тя и бутна настрана чинията си.
— Не, преди да се нахраниш! — Джордън се настани по-удобно и даде да се разбере, че няма да мръдне, докато не се изпълни желанието му.
Лейс изпъшка тихо. След всичко, което се беше случило между тях, този човек отново се опитваше да я командва! Хвърли му убийствен поглед, но реши да не прави скандали. Изяде си сандвича и изпи още една чаша кафе.
След още един час каране Джордън спря джипа в края на шосето.
— Какво има? — попита Лейс.
— Нищо — излезе от колата и отвори нейната врата.
— Ела!
От двете страни на пътя имаше гора. Зад нея се издигаха върховете на Сангре де Кристо.
— Не разбирам — Лейс се огледа за някакъв признак, че са достигнали целта. — Стигнахме ли вече?