— Не съвсем. Искам да поговорим малко, преди да се концентрирам в пътя — хвана я за ръката и я заведе до едно място, от което се виждаше цялата долина пред тях.
— Нали веднъж ми каза, че говориш испански?
Близостта му обърка. Топлите му пръсти извикаха в нейното съзнание рояк вълнуващи спомени. Забеляза, че беше свил напрегнато устни. Сигурно и той си спомняше за отминалото щастливо време. Искаше й се да го погали, но ако го направеше, щеше да бъде загубена.
— Да — отговори тя на въпроса му, — учила съм испански в университета.
— Добре. Погледни сега надолу!
Проследи жеста му и възкликна учудено. Там имаше цяло селище от терасовидно разположени къщи, които се сливаха със скалистия терен. Човек трябваше да се вгледа, за да ги различи.
— Пуебло! — извика Лейс, като разпозна типичния стил на индианските селища, които бяха строени дълго преди идването на испанците. — Никога не съм виждала отблизо такова селище.
— Сега ти се удава възможност.
— А жителите няма ли да имат нещо против?
— Не, те ни очакват.
Лейс го погледна със съмнение.
— О, Джордън, искам най-после да ми кажеш защо дойдохме тук? Нали разправяше за подаръци, семейство, загубено доверие… а сега сме на това чуждо място. Ти идвал ли си тук?
— Да, бях тук миналата седмица.
— И ще ми кажеш ли защо?
— Правих проучвания по една много особена афера. Открих нещо.
Учуденият й поглед показваше, че тя изобщо не може да свърже неговите проучвания със собственото си присъствие на това място. Джордън въздъхна и продължи:
— Мой съученик от едно време работи в „Бюрото по индианските проблеми“, Той ми разказа за това място и ме запозна с вожда на племето. Казва се Нийза и говори испански.
— Значи имате уговорка с него?
Джордън сложи ръка на талията й и я поведе към джипа.
— Довери ми се още съвсем малко — помоли я, докато й помагаше да се качи. — Ако ти кажа още нещо, все едно да ти дам подаръка разопакован. Скоро ще узнаеш всичко.
Малко по-късно стигнаха до нивите, които обграждаха индианското селище. Хората, които работеха там, вдигнаха глави при шума на мотора. Джордън спря джипа, чак когато къщите се изпречиха плътно пред тях.
Слязоха и Джордън я хвана за ръка. Влязоха в селището. Мъж на средна възраст дойде при тях и ги въведе в една от къщите. Каза им да чакат.
Лейс огледа с интерес помещението. По стените имаше многобройни индиански украшения. Толкова се беше отнесла да ги разглежда, че се стресна, когато в рамката на вратата се появи домакинът. Сигурно това беше Нийза — главатарят. Цялото му държание свидетелстваше, че е свикнал да се отнасят към него с необходимото уважение.
Джордън му подаде ръка и го поздрави на перфектен испански. Вождът отвърна на поздрава с подчертана любезност, след което се обърна към Лейс. Джордън я представи.
Нийза впери в нея замислен поглед.
— Това, което казахте, беше вярно. Брадичката, очите — не може да се сбърка. Това е тя! Трябва да разкажа цялата история, за да не живеете повече в неизвестност.
— Благодаря ви, Нийза! Всъщност… благодарим ви! — обади се Джордън.
Преди Лейс да каже каквото и да било, вождът й посочи стол и каза:
— Нека да седнем и да ви разкажа всичко.
Разположиха се в средата на помещението. Нийза започна:
— Преди десет години ловците от моето племе донесоха от гората ранен бял човек. Беше в безсъзнание. По всичко личеше, че е бил нападнат и ограбен. Не можахме да открием по облеклото или тялото му някакъв белег, който да ни каже кой е този човек. Моята дъщеря се грижеше за него.
Лейс все повече добиваше чувството, че разказът на вожда я касае непосредствено. Нима този човек е бил…
— Няколко дни по-късно — продължи Нийза — човекът дойде в съзнание. Но не можеше да си спомни миналото си. Не знаеше вече кон е и откъде идва. След като се оправи и възвърна силите си, той обикна дъщеря ми. Тя също го обикна.
— Значи той ви е станал зет? — прошепна Лейс потресена. — Какво… как се наричаше този човек?
— Мога да назова само името, което ние му дадохме — каза вождът. — Нарекохме го Омбре.
— Омбре и дъщеря ви напуснаха ли селото, след като той оздравя? Или живеят още… — Не можа да довърши въпроса. Погледна през вратата, която Нийза отвори в този момент. Отвън, на улицата, осветен от следобедното слънце, стоеше човекът, когото никога не се беше надявала да види повече. Като в сън Лейс стана и пристъпи към вратата. Мъжът, когото Нийза беше нарекъл Омбре, стоеше по средата на пътя и обясняваше нещо на двама млади индианци. Те се отнасяха към него с подчертано уважение. След това към него пристъпи и жена на средна възраст, която го гледаше с обич. Лейс веднага се досети, че това е дъщерята на вожда. Двамата индианци отминаха и Омбре се обърна. Погледът му попадна върху младата жена, която се беше втренчила в него.