Крадецът имаше наглостта да си подсвирква весело, докато се приближаваше към къщата.
„Това се казва нерви!“ — помисли си Лейс и за момент забрави страха си.
Тъмбълуид също чу подсвиркването. Той започна да лае толкова внезапно и силно, че Лейс се дръпна стреснато. Всеки нормален човек би побягнал панически, като чуе такъв лай, но този явно бе много твърдоглав. Беше вече пред вратата. Чу се шум в ключалката. „Значи има копие от ключа!“ Дъхът й секна.
В този момент от стаята й се чу предупредителен сигнал. Лейс видя как дръжката на вратата се завърта.
Но изведнъж човекът отвън я пусна. Подсвиркването му спря. Последва остро съскане и приглушен звук от падане. Крадецът се беше строполил пред вратата.
Сърцето й щеше да изхвръкне от гърдите. Не смееше да мръдне. Тъмбълуид изскимтя и я погледна въпросително.
— „И изведнъж настана мъртвешка тишина.“ Обикновено така се казва в романите, нали? Сега поне знаем как става в действителност — опита се да се пошегува Лейс, като се обръщаше към кучето.
Поглади го по меката козина, опитвайки се да го успокои.
— Всичко е наред, момчето ми. Не трябваше да се съмняваме в системата за сигурност на Кит.
Досрамя я, задето се бе усъмнила дали апаратурата ще задейства. Китя беше запознал подробно с всички мерки, предвидени в подобни случаи. Когато системата се включеше и някой пресечеше пътя на инфрачервения сензор, се чуваше леко писукане, което се увеличаваше, колкото по-близо идваше нарушителят. Щом той преминеше критичната близост, включваше се предупредителният сигнал и се известяваше полицията.
Лейс отиде предпазливо до входната врата. Изпитваше малко състрадание към човека отвън, макар че си го беше заслужил. Когато се беше опитал да отвори вратата, автоматиката го беше напръскала леко с упойващ газ.
Не беше нищо опасно, но щеше да лежи пет минути в безсъзнание.
Дочу се познатият звук на полицейска сирена и Лейс въздъхна облекчено. Тъмбълуид също като че ли разбра, защото скочи и като луд задраска по вратата.
— Не се притеснявай — опита се да го успокои Лейс, — оня отвън е безопасен. Полицаите сега ще дойдат и ще го арестуват.
Сети се, че алармената система е още включена. Полицаите също можеха да бъдат приспани. Върна се в стаята и я изключи. В този момент две раирани полицейски коли спряха пред къщата. Лейс ги посрещна, отпрати двама към задната врата, а други двама я последваха в къщата. На прага на кухнята се спряха, респектирани от Тъмбълуид.
— Бихте ли вързали кучето, мис? Не искаме да си оставяме костите на това място.
Докато търсеше рядко употребявания нашийник, полицаите отвориха задната врата. Тъмбълуид с всички сили се мъчеше да се приближи до бавно идващия в съзнание човек на прага. Полицаите му помогнаха да се изправи.
— Махнете си лапите! — изръмжа той разгневен, след като успя да се изправи на крака.
Лейс се изплаши от свирения му вид. Питаше се дали е въоръжен. Без съмнение беше доста як. Необичайно бързо си възвръщаше силите. Първоначалният му израз на объркване се заменяше с гняв. Помъчи се да се освободи от хватката на полицаите.
— Какво значи това, по дяволите?
Сега Лейс можеше да го разгледа добре. Ако си беше мислила, че ще се сблъска с маскиран бандит, целия в черно, лъгала се беше. Мъжът носеше широка риза и панталони за езда, чийто стил напомняше за принц Чарлз. Останалата част на облеклото му беше още по-странна — широко наметало беше надиплено на гърба му и го покриваше до коленете. Около врата си имаше шал, завързан на сложна фльонга.
Лицето на мъжа се стори странно познато на Лейс. Беше силно загоряло, със святкащи очи. Имаше правилен остър нос и аристократични черти. Устните бяха пълни, но стиснати в гримаса на гняв и отвращение. Лейс си рече, че не би забравила такова лице, ако беше го срещнала някъде. Усещането й, че го познава, не изчезна.
Докато си блъскаше главата над загадката, Тъмбълуид отново се хвърли като луд към мъжа. Костваше й огромно усилие, за да го задържи.
— Седни, Тъмбълуид! — заповяда му тя.
Досега непознатият беше изливал злобата си върху полицаите. Когато чу гласа й обаче, се обърна, и се втренчи в нея. Погледът му се плъзна по крехката босонога фигура, облечена в къса пижама, и се задържа върху лицето й.
— Как, по дяволите, сте се вмъкнала тук? И по какъв начин сте омагьосали кучето ми? Тъмбълуид мрази жените.
— Тъй ли? — усмихна се саркастично Лейс. — Тъкмо щеше да ме изяде!
— Пуснете кучето ми! — заповяда непознатият.
„Кучето ми“?! От учудване Лейс изпусна въжето. Тъмбълуид се хвърли незабавно към мъжа. Но явно го правеше от любов, а не от омраза.