— Как да разбирам това? — измърмори Лейс.
— Безразлично ми е как ще го разбирате! — отряза той, след като успокои донякъде песа. — Господа, не аз съм крадецът тук, а тази жена!
Лейс подскочи от възмущение.
— Смехотворно! — извика тя към полицаите. — Аз съм Лейс Синклер. „Ситинг Тайт“ — моята фирма има задължението да пази тази къща до завръщането на стопанина й. Ако се свържете с мистър Кит Мартиндейл, който инсталира тук алармената система, той ще потвърди думите ми.
Името на Кит направи впечатление на полицаите. Напрежението постепенно спадна.
— Ако господинът не е пристигнал тук с лоши намерения, може би ще ни даде съответното обяснение — предложи Лейс с най-любезния си тон.
Вместо да отговори, мъжът извади огромен портфейл изпод наметалото си и тикна под носа на най-близкия полицай паспорт изходяща виза и поименен билет за самолет.
— Значи аз съм крадец, така ли? Или може би терорист? — тонът му беше саркастичен. — Не ме разсмивайте! Тези документи доказват, че аз съм Джордън Уейд.
„Господи! Ето защо ми се стори познат“ — помисли си Лейс. Беше разглеждала снимката му, поставена до камината в хола.
— Тази къща е моя — продължи мъжът. — А също така и това куче, както и двете квадратни мили земя наоколо. Тази личност тук — посочи Лейс — трябва да дава обяснения за присъствието си тук. Нея трябва да арестувате!
2
Два часа по-късно раираната полицейска кола докара отново Лейс и Джордън в къщата. Отношенията най-после бяха изяснени и мистър Уейд изглеждаше развеселен от случката. Той откъсна поглед от преградата, деляща ги от шофьора, и се обърна към хубавичката млада жена до себе си:
— Разрешен ли е вече достъпът в собствения ми дом?
Лейс въздъхна и се опита да не се ядосва на саркастичната му физиономия. Този човек нямаше намерение да забравя случката.
— Мистър Уейд, всичко това е едно огромно недоразумение. Не си мислете, че фирмата ми ще вземе да упоява клиентите си със задушлив газ. Не виждам защо трябва да се стоварва цялата вина върху „Ситинг Тайт“ и…
— Значи ще ми позволите да легна в леглото си? — продължи Джордън в същия дух.
Лейс преглътна хапливата забележка, напираща в устата й, и каза студено:
— Разбира се, мистър Уейд. Извинявайте, дето не отговорих на първия ви въпрос. Ако ми дадете половин час, за да си събера нещата, ще напусна тутакси владението ви, а утре ще прекратим договора, който сключихме със секретарката ви. Може би следващия път, когато заминавате, ще дадете някакъв адрес на мисис Тъкър, за да може да ви се…
— Стигнахме — обади се полицаят зад кормилото.
— Благодаря отвърна Джордън Уейд, — съжалявам, дето ви разкарвахме без нужда.
Когато слизаха, погледът му отново се задържа върху тялото на Лейс. Тънката лятна пижама едва прикриваше апетитните му извивки. Забеляза, че полицаят също я зяпа похотливо. Слезе пръв и подаде ръка. След това се обърна и с огромни крачки се запъти към къщата. Лейс едва успяваше да го следва. Малко преди да отвори входната врата, тя го хвана за наметалото:
— Хей, не толкова бързо, за да не се повтори всичко отначало!
Ръцете й пробягаха по малката клавиатура, монтирана непосредствено до вратата. След това натисна с длан дръжката. В този момент пищенето отвътре престана.
— Готово ли е, или ще трябва да викаме „Сезам, отвори се“? — обади се Джордън.
— Може би по-ефикасно ще е, ако пъхнете ключа в ключалката. Можете да го направите, без да се страхувате.
Джордън отключи и я пропусна вътре.
— Значи и през ум не ви е минавало да изключите тая дяволска машинария?
— Естествено, че не! „Ситинг Тайт“ де юре все още е отговорна за този обект. Да не мислите, че ще рискувам, докато не е прекратен договорът. След като официално снемем охраната, тогава ще изключим системата.
— Да, разбирам. Алармената система явно е по-важна, отколкото здравето на собственика!
Лейс мина покрай него, без да каже дума. „Господи, този човек ще ми се сърди дори на оня свят.“
Спомни си, че Бренда беше говорила за някакви познати в Близкия изток. Сега ориенталското обзавеждане в къщата изведнъж й се стори съвсем естествено. Лицето на Уейд напомняше с нещо на Омар Шериф. Роджър беше се пошегувал, че в този дом липсва само харемът. Сигурно имаше и харем, но го държеше на друго място.
— Чухте ли ме? — стресна я гласът му. — Хайде да отидем в кухнята и да похапнем нещо. През последните двадесет и четири часа съм прелетял десет хиляди мили, а и напоследък ми се случиха разни неприятности.
Лейс се запъти по коридора към стаята, където й беше багажът.
— Вие идете, а аз ще си опаковам нещата.