— Харесвал е Дани?
— Много често престъпниците харесват ченгетата, които ги преследват — отговори Дейвид и сви рамене.
— Но…
— Другият е Трей Дилия. Сигурно и това име ти е познато.
Тя кимна и се намръщи.
— Водач е на някаква секта.
— Не е точно такъв.
— Обвиняваха го, че разравя гробове заради човешки органи! — възкликна Спенсър. — Използвал ги за ритуалите си.
— Да, но полицията не беше сигурна дали вилнее из гробищата заради човешки органи. Предполагат, че се е опитвал да унищожи някакви доказателства. Много от последователите му умират по необясним начин. Той успява да кремира повечето. Дани предполагаше, че Дилия организира вандалщините в някои гробища. Според Дани искал да бъде сигурен, че полицията няма да намери нищо, ако реши да ексхумира труповете. Това е, което знам, Спенсър. Както виждаш, не съм седял със скръстени ръце. А сега стани, прибери се у дома и забрави всичко.
Спенсър се изправи, подпря ръце на бюрото му и го погледна в очите.
— Не мога да забравя…
— Трябва. — Стисна зъби. Искаше му се да не изпитва отново проклето желание да я изгони или да я вземе в обятията си. Второто щеше да бъде страхотна грешка. Щеше да го отблъсне. Между тях вече не можеше да се случи нищо — особено след смъртта на Дани. Трябваше да я държи на разстояние от себе си. Изкушението беше прекалено силно. Истинско мъчение. Дейвид беше вече осъзнал суровата истина, че на света няма по-жестоко нещо от желанието му към Спенсър. И нищо по-ужасно от празнотата, която бе оставила в живота му.
— Върви си, Спенсър.
— Да те вземат мътните, Дейвид!
— Ако науча нещо ново, веднага ще ти се обадя. Дотогава обаче ме остави на мира, за да си гледам работата.
— Дейвид…
Тя млъкна, когато той се приближи застрашително към нея. Сложи ръце на раменете й, обърна я и по възможно най-бързия начин я избута от кабинета си. Искаше му се да не я бе докосвал дори за тези няколко секунди. Усети уханието й. Не можеше да определи точно какво е. Не беше само парфюм, а сапун и балсам за тяло. Изтънчено, примесено с аромата на самата Спенсър, вълнуващо и възбуждащо като нея. Моментално го обзе чувство за вина. Привличането й бе неудържимо. Не бе преставал да я желае, дори когато беше омъжена за най-добрия му приятел. Ала тогава никога не се бе осмелил да я докосне. А сега, като негова вдовица, забраната трябва да важи с двойна сила.
— Да те вземат дяволите, Дейвид — започна тя отново, докато той я съпровождаше покрай бюрото на Рива към изхода.
— Кажи „довиждане“ на Спенсър, Рива. Тя трябва да си отиде и да се заеме с живота си.
Рива я погледна тъжно от бюрото си. Разярена, Спенсър отскубна китката си от Дейвид.
— Благодаря, Рива — рече Спенсър, сетне прикова ледено сините си очи в неговите. — Благодаря и на теб, Дейвид, за подкрепата и помощта!
— Спенсър, колко пъти трябва да ти казвам — кълна се, правя всичко, което е по силите ми!
— Не е достатъчно, Дейвид. Просто не е достатъчно.
Проследи я с поглед, когато излезе от сградата. Токчетата й потракваха по тротоара, докато вървеше към малкия паркинг.
Може би трябваше да си намери офис някъде другаде, някъде, където няма да я среща толкова често. Да, но той бе прекарал почти целия си живот в този град. Също както Спенсър. А сега двамата бяха още по-здраво свързани от общата цел.
Обърна се. Рива го гледаше изпитателно.
— Какво? — сопна й се той. — Мислиш, че тя има право? Смяташ, че не съм направил всичко възможно?
Рива поклати глава. В погледа й се бе стаила тъга.
— Знам, че от година се опитваш да откриеш убиеца на Дани — каза му тя. — Но ми е мъчно за нея.
— Мъчно! Нахлува тук като ураган, а на теб ти е мъчно за горката Спенсър.
— Никой от нас не може да повярва, че Дани е мъртъв — продължи Рива, без да обръща внимание на избухването на брат си. — Всички го обичаха. А Спенсър му беше съпруга. Ние, останалите, може и да се примирим, че убиецът никога няма да бъде открит. Но Спенсър… Спенсър никога няма да се успокои, докато не приключи следствието.
Дейвид изруга тихо, обърна се и се отправи към вратата.
— Къде отиваш? — попита го Рива.
— На едно тихо място. Отивам при Дани.
Гробището не беше далеч. Гробът на Дани се намираше почти в средата. Под един мраморен ангел. Дейвид застана пред гроба. Беше покрит с трева. Някой бе сложил букет цветя във вазата точно над плочата, върху която беше изписано цялото име на Дани, ранга му и „най-добрият приятел, любим съпруг, когото винаги ще пазим в сърцата си.“
Понякога още не можеше да повярва, че Дани го няма.