— Защо не ми каза, приятелю? — попита тихо той. — Нищо не ми каза за убиеца — трябваше да прошепнеш името му! Е, предполагам, че аз поне щях да го направя. Но щеше много да ми помогнеш, ако ми беше подсказал нещичко.
Усети леко раздвижване зад гърба си. Носеше пистолет, но инстинктивно разбра, че не е в опасност. Обърна се бавно.
Слай Монтгомъри. Дейвид не знаеше точно на колко години е Слай, но със сигурност бяха доста. Беше дошъл на юг заедно с първите заселници. Сигурно беше над деветдесет — ако не и на сто години, но възрастта не му личеше особено много. Беше тънък като тръстика и изправен като стрела. Косата му не бе опадала. Беше снежнобяла и буйна. Имаше най-сините очи, които Дейвид бе виждал — освен тези на Спенсър. Слай имаше достатъчно пари, за да прекара старините си, където поиска, но тук беше домът му и онова, което беше създал. Когато Дейвид беше по-млад, веднъж Слай му бе казал, че възнамерява да умре, работейки. И той наистина правеше всичко възможно да си изпълни намерението. Старецът се усмихна.
— Дейвид. Радвам се да те видя.
— Случайно ли сме тук по едно и също време?
— Разбира се, че не.
— Тогава…?
— Рива ми каза къде си.
— Защо съм ти? — попита Дейвид, сетне въздъхна, загледа се отново в гроба и преди Слай да отговори на въпроса му, добави: — Спенсър беше при мен и на теб ще повторя същото, което казах и на нея. Не можеш да ме наемеш да търся убиеца на Дани. И без това правя всичко, каквото мога. И двамата трябва да ми повярвате. Той беше най-добрият ми приятел. Не е необходимо да ми плаща някой, за да полагам усилия да намеря убиеца му.
— О, знам това — рече Слай. — И не съм дошъл, за да те наемам.
Дейвид се обърна към Слай и изви вежди в недоумение.
— Да не би да си дошъл на официално посещение? Това е гробище, Слай. — Старецът му пусна широка усмивка. Сигурно зъбите в устата му не са истинските, помисли си Дейвид. Ала независимо какви бяха, имаха идеален вид.
Слай продължаваше да се усмихва.
— Не съм дошъл заради Дани.
— Тогава…
— Дойдох заради Спенсър.
— Какво?
— Искам да те наема да се грижиш за Спенсър.
— Защо?
— Мисля, че някой я следи. Всъщност съм сигурен за това. Дейвид, мисля, че някой се опитва да я убие.
Джери Фрайд — последният партньор на Дани Хънтингтън — барабанеше с пръсти по масата и тъжно съзерцаваше заглавието на първата страница на вестника: „Повече от година след смъртта на ченге от сектор «Убийства» убийците му са на свобода“.
Репортерът се бе потрудил доста. Хвърляше подозрения върху всички — госпожа Хънтингтън и Дейвид Делгадо, върху половината мошеници в града и върху някои полицаи.
Джери изпъшка и протегна ръка към хапчетата. Гребна пълна шепа, сякаш бяха бонбони.
Завръщането на Спенсър в града беше предизвикала цялата тази шумотевица в пресата. Защо не оставят Дани да почива в мир? Всички знаеха, че ченгетата не се спират пред нищо, когато загине техен колега. Знаеха, освен това, че някои престъпления остават неразкрити.
Парещата болка отново прониза стомаха му. Сдъвка още една шепа хапчета. Да я вземат дяволите, тая Спенсър. Защо не си остана в Роуд Айлънд? Щеше да е по-добре за всички.
Жан Виши прочете заглавието, докато закусваше и се наслаждаваше на морето и яхтите. Усмихна се леко и поклати глава. Доста наперен репортер! Полицаите бяха представени като шепа некадърници. Усмивката му стана още по-широка. Хората невинаги разбираха законите. Ето, например случая с убитата му съпруга. Полицията сигурно мислеше, че го е направил той, но нямаше абсолютно никакви доказателства. Прокурорът не можеше да предяви обвинение. Не разполагаха с нищо, освен с увереността си, че мотивът са парите. Но що се отнасяше до Дани…
Горките ченгета. Дори не разполагаха с мотив. Виши знаеше много добре, че в случай на убийство на съпруг или съпруга, ченгетата моментално набеждават оцелелия партньор.
След смъртта на съпруга си Спенсър бе наследила цяло състояние, но какво значение имаше то за една богата жена? Оставаше ревността. Или някой любовник?
Ала, уви! Горките полицаи! Спенсър Хънтингтън явно не беше замесена. А оттук — накъде? Към най-добрия приятел?
Към всички онези престъпници, които бе преследвал Дани Хънтингтън?
Виши се изсмя тихо. Усещаше как във въздуха ще се разхвърчи перушина.
Рики Гарсия изруга яростно на родния си език и хвърли вестника на пода.
По дяволите! Сега ченгетата отново ще го погнат. Ще се заядат за хазарта, за проститутките.
Само защото съпругата се е върнала в града и се рови във всичко!
Джаред Монтийт не бе успял да прочете вестника, докато закусваше. Видя заглавието, едва когато седна зад бюрото си. В този миг телефонът иззвъня. Изтръпна, преди да вдигне слушалката, защото знаеше много добре, че е съпругата му.