Спенсър не можеше да различи мъжете един от друг. Дори не беше сигурна дали всички са мъже. Бяха облечени в черно, носеха качулки и скиорски маски. Приличаха на банкови обирджии. Спенсър почувства, че я обзема паника. Движеха се толкова близо до нея, че се наложи да се премести сантиметър по сантиметър покрай стената на гробницата, за да не я видят. Щом се скри зад ъгъла, се отпусна на земята, облегна се на камъка и впери поглед в нощта. Сега вече не можеше да избяга — щяха да я видят. Трябваше да седи неподвижна — едва смееше да диша и се ослушваше.
Чу как започнаха да копаят с лопатите. Звукът я накара да изтръпне. Леко се изви и надникна иззад ъгъла на гробницата. При това движение настъпи едно камъче.
Един от мъжете застана неподвижно, загледан към посоката, откъдето бе дошъл шумът.
— Какво има? — попита дрезгав глас.
— Не знам… Нещо… — измънка първият в отговор.
Спенсър се прилепи до камъка, като се страхуваше да изпусне насъбралия се в гърдите й въздух. Трябваше да види какво става. Надникна отново. Онзи продължаваше да гледа в нейната посока. Беше тъмно, скрила се бе в сенките… И въпреки това я видяха. Усещаше погледа му, опасността…
Нямаше време за мислене. Изправи се и хукна по централната алея, като съзнаваше, че ще бъде най-добре, ако се отправи към улицата. Бягаше бързо, както винаги. Освен това познаваше достатъчно добре разположението на гробището.
Но фигурите се втурнаха след нея със страхотна скорост.
Спенсър се отклони от главната алея и се приближи до огромната централна гробница. Дръпна вратата, но тя беше заключена. Чуваше как стъпките се приближават.
Отдалечи се от гробницата и се сниши зад мраморните паметници. Тичащите стъпки я отминаха. Тя остана на мястото си и за пореден път се прокле за глупостта си. Не биваше да идва тук и да си търси белята. Тези хора бяха дошли да крадат човешки органи от пресния гроб. Очевидно ги предпочитаха пресни. Колкото по-пресни, толкова по-добре.
Нейните щяха да бъдат съвсем пресни.
Тя подскочи. Обзе я паника. На алеята се появи една фигура. Спенсър се обърна и хукна в обратна посока.
Внезапно нечии пръсти я уловиха за глезена.
В гърлото й се надигна ужасен писък, но излезе само сподавен стон. Усети, че пада на земята, в някаква дупка, в мрака, в пешо като невероятна бездна.
Приземи се до човешка плът. Ужасът я задуши още по-силно, но не можеше да си поеме въздух, за да извика. Истински кошмар. Една ръка запуши устата й и в обърканата й глава запрепускаха образите на живите мъртви. Миризмата на пряспа пръст изпълни белите й дробове. Вероятно така мирише смъртта. Усети, че я вдигат и изправят на крака. Някой наставнически прошепна:
— Шшт! Каквото и да правиш, недей да пищиш. Аз съм Дейвид. — Спенсър продължаваше да трепери. Никога през живота си не бе изпитвала такъв страх. Постепенно установи, че това наистина е Дейвид. Беше паднала до него в прясно изкопан гроб посред нощ. Невероятно! — Лягай долу! — заповяда й той.
Лесно е да се каже, но коленете й не се подчиняваха. Едва дишаше и само се молеше да не припадне.
— Какво правиш тук, за Бога? — прошепна тя. Кръвта сякаш се бе изцедила от тялото й. Косата й сигурно е цялата побеляла. Стисна юмруци. — По дяволите, Дейвид.
— Млъкни, Спенсър! — повтори той настоятелно.
Спенсър успя да забележи няколко неща — Дейвид също беше облечен с черни дрехи — джинси, фланелка и яке. Сигурно носеше пистолет.
— Какво правиш тук? — попита тя отново, като едва раздвижи устни.
— А ти какво правиш тук? — попита той на свой ред.
— Търся вандалите — призна си веднага тя.
— Но сега те търсят теб. Спенсър, моля те, нека отложим разговора за по-късно.
Тя стисна зъби и се облегна назад. Усети зад гърба си стената от влажна пръст. Погледна нагоре и видя, че се намира на два метра под земята. Чувството не беше приятно.
Наоколо цареше пълен мрак. Едва виждаше Дейвид, но поне усещаше движенията му. Той бръкна в якето си. Сигурно за пистолета. Но в следващия миг го чу да изрича шепнешком — цифри, името на гробището, къде се намира.
Спенсър видя, че говори по съвсем малък клетъчен телефон и го погледна с недоумение.
— Телефон, а пистолет? — попита тихо тя.
Той прибра клетъчния телефон и извади пистолета.
— Те са шестима, а аз — един. Добър съм, но ако ми направят някоя дупчица?
Тя отвори уста да отговори, но в този миг и двамата чуха, че наоколо дърветата шумолят и усетиха, че земята близо до тях се разтресе. Отгоре им се посипа суха пръст. Спенсър почувства, че кръвта се дръпна от лицето й.