— Андерсън — прекъсна го Дейвид. — Не е необходимо. Тя няма какво повече да ви каже, пък и нали пипнахте онзи главорез. Може би ще заловите и други. Аз ще изпратя госпожа Хънтингтън до дома й.
— Двамата се познавате, нали? — попита Андерсън.
— Не толкова добре… — започна Спенсър.
— От цяла вечност — прекъсна я Дейвид.
Андерсън се ухили.
— Е, поне се обличате еднакво. Мисля, че за тази вечер ми стига. Знам къде да те намеря, Делгадо. А госпожа Хънтингтън…
— Не съм се преместила, лейтенант. Още живея на адреса на Дани и телефонът е същия. Пък и съм ходила в участъка много пъти, така че знам къде да дойда, ако искате нещо от мен.
— Искаме само да ни оставите да си гледаме работата, госпожо Хънтингтън — отговори той.
— Хайде, Спенсър, да се прибираме — предложи Дейвид.
Тръгнаха. Андерсън извика след тях:
— Госпожо Хънтингтън, влизането в гробищата посред нощ е забранено. Да не ви става навик.
Спенсър се обърна и мило отвърна:
— Да, но благодарение на мен заловихте няколко бандита, преди да разчленят някой труп.
Андерсън не отговори. Спенсър се обърна и продължи по пътя си. Дейвид я следваше по петите. Улови я под ръка, когато се приближиха до каменния зид и редицата полицейски коли, паркирани до него.
Тя блъсна ръката му. Светлините от всичките тези фарове я караха да се чувства като на сцена.
— Не трябваше да идвам тук, Дейвид, но поне нещо се случи.
— Да, а на сутринта можеше да те намерим на парчета.
— Всичко свърши, Дейвид. Искам да си отида у дома. Би ли ме оставил сама? — Отскубна се от него и тръгна напред. Той продължи да върви след нея. Спенсър стигна до зида и видя, че портата е заключена. Явно всички ченгета бяха прескочили оградата като нея. Протегна ръце към каменния зид и усети, че Дейвид й помага. Сетне се покатери при нея, скочи на тротоара от другата страна и й подаде ръка, преди тя да успее да възрази. — Колата ми е там.
— Ще карам след теб.
— Не е необходимо…
— Спенсър, минава два часът след полунощ.
— Сигурна съм, че мога да се прибера у дома без произшествия.
— Ще карам след теб, Спенсър.
— Казвам ти, че…
— По дяволите, Спенсър, аз бях най-добрият приятел на Дани! Ще те изпратя. Да тръгваме!
Тя изправи рамене и се отправи към магазина за понички. Той я последва. Наоколо беше пълно с полицаи и всички любезно поздравяваха Дейвид.
Да, хубаво е, че са тук, зарадва им се Спенсър. Преди час-два мислеше, че са на другия край на света.
Можеше и да бъдат. Но Дейвид бе тук. Колата му бе паркирана редом с нейната. Опита се да не мисли нито за него, нито за колата му. Но веднага щом потегли, знаеше, че той кара след нея. Е, благодарна му беше. Градът е голям и нощем става опасно.
Спенсър спря в алеята пред дома си, отвори вратата на колата и се измъкна навън. Заобиколи и отиде до неговата. Дейвид смъкна прозореца.
— Прибирай се, Спенсър — каза той. — Няма да си тръгна, докато не влезеш.
— Защо ме следиш тази вечер? — настоятелно попита тя.
— Спенсър, няма да тръгна…
— Добре. Тогава и двамата ще стоим навън цяла нощ.
Отскочи назад, защото той изведнъж отвори вратата.
— Дай ми ключовете. — Взе ги от нея, тръгна по застланата с плочи пътека към вратата, отвори я и влезе в къщата. Огледа преддверието и стълбището. Стори й се, че на устните му трепна лека усмивка и се зачуди дали се подиграва на богатството й. Домът й беше скромен и уютен — нищо повече.
Спенсър протегна ръка.
— Ключовете ми, Дейвид.
Подаде й ги.
— Не забравяй да включиш алармената система, след като си тръгна — напомни й той.
— Вече цяла година се оправям сама. — Той кимна и се обърна към вратата. Спенсър се ужаси от себе си, когато внезапно стовари юмрук върху гърба му, като го накара да се обърне и да я погледне учудено. Тя преглътна, твърдо решена да не отстъпва. — Какво правеше там?
— Казах ти вече. Следях те, Спенсър.
— Защо? — избухна тя.
— Слай ме помоли.
— Ти… Да не би да работиш за Слай? — ахна изумена тя.
Дейвид се поколеба за миг, преди да отговори:
— Да, работя за Слай.
— Откога?
— От днес следобед.
— Не искам да ме следиш.
— Разбери се със Слай.
— По дяволите, Дейвид…
— Говори със Слай, Спенсър. Той мисли, че си в опасност.
— Но аз не съм!
— Що се отнася до тази вечер — той е прав. Сама си търсиш белята. И не забравяй алармената система — повтори той.
— Дейвид, казвам ти…
— Не казвай на мен. Обърни се към Слай.
— Да те вземат дяволите… — започна тя, но той излезе и затвори вратата след себе си.
Спенсър я заблъска зад гърба му и яростно изруга.
— Алармената система, Спенсър! — чу гласа му отвън.