Тя включи проклетата алармена система и се отправи към кухнята. Тук някъде имаше хубаво бренди и като никога сега се нуждаеше от една глътка. Изпи наведнъж половината чашка, сетне стана. Брендито я затопли и леко я отпусна. Господи, каква нощ! Осъзнаваше колко глупава бе постъпката й. Изплаши се до смърт, но в края на краищата ги заловиха и нещо можеше да излезе от това.
Слай бе наел Дейвид да я следи, бе платил на Дейвид да я държи под око. Това беше последното, което искаше.
Наля си още бренди и го изпи. След това си сипа пак.
Сигурно бе вече три сутринта, но единствено брендито можеше да я накара да заспи тази нощ.
Четвърта глава
Понякога миналото й се струваше безвъзвратно отминало. Но друг път — особено в сънищата — то като че ли никога не си бе отивало.
Спенсър отново се озова в онзи далечен ден до скалистия залив, където се събираха след училище. Тя беше на шестнадесет години, а Дейвид и някои от другите — почти на осемнадесет.
Мястото не беше нещо особено. Наоколо нямаше никой, освен тях. Водата беше толкова чиста, че на дъното можеха да се видят потъналите там автомобили. Момчетата обичаха да ги дразнят, казваха им, че в багажниците още има трупове, а на някои от предните седалки — скелети.
— Да, да, всички знаем, че това не е истина — заявяваше царствено Сесили. — Момчетата обичат да плашат момичетата, за да им смъкнат по-лесно гащите. Поне така си мислят — уверяваше всички тя.
„Всички“ означаваше тяхната група. Бяха приятели от дванадесетгодишна възраст. Оттогава почти непрекъснато бяха заедно. Дани Хънтингтън беше водачът на момчетата, а братовчедът на Спенсър — Джаред — се нареждаше след него. В основното ядро влизаха още Ансел Роудс и Джордж Маигър. След тях идваше Дейвид Делгадо — макар и не всички да го приемаха за част от тях. Не че не го искаха — напротив. Когато преди време Дани го бе довел със себе си за пръв път, всички останали се държаха доста високомерно с него. Дейвид нямаше потекло като тяхното. Беше мургав, дори очите му изглеждаха черни, макар всъщност да бяха сини. Дрехите му бяха кърпени многократно и често не идваше с тях, защото имаше задължения към дядо си.
После изведнъж се записа в тяхното училище. Стараеше се. Почти всеки ден Спенсър го виждаше да остава след часовете. Училището беше много трудно. Пишеха домашни по три часа всяка вечер. Освен, разбира се, ако не правеха като Джаред, който плащаше на други да му вършат работата. Но силата на Дейвид не беше в учението, а в спорта. Малкото частно училище никога не бе имало по-добър бейзболен и футболен отбор. Когато онзи следобед се бяха събрали на скалистия бряг, Дейвид вече беше може би най-известната личност в училището. Приемаше славата, но никога не се стремеше към нея. Продължаваше да помага на дядо си. Идваше с тях и си тръгваше, когато поискаше. Никога не ходеше на танците в клуба или на другите празненства, организирани от родителите им.
За Спенсър, както и за другите й приятелки — Сесили, Тери — Сю и Джина Дейвис — Дейвид Делгадо беше още по-привлекателен, именно защото бе различен от тях. Родителите им не го одобряваха. Той не беше от тяхната среда. Нямаше значение, че не взима наркотици, че не краде от магазините и че е много по-морален от повечето момчета около тях.
На Спенсър изобщо не й пукаше. Мислеше, че това е изключително романтично и еротично — дума, която започваше да намира за все по-примамлива. Знаеше, че Слай харесва Дейвид, направо го обича. За дядо й нямаше абсолютно никакво значение дали Дейвид е дошъл от Куба или от луната. А Спенсър уважаваше Слай най-много от всички на света. След като старецът одобряваше Дейвид…
Всъщност през онзи ден никой не разсъждаваше за нищо. Беше лято, жегата беше изтощителна и си бяха взели храна за обяд. Спенсър беше получила чисто нов вишневочервен джип за рождения си ден, Джаред бе дошъл с миналогодишното волво на майка си, Ансел Роудс имаше нов файърбърд, а Дейвид караше страхотен шевролет, модел 1957 година, който си бе купил сам с парите, спечелени във фотолабораторията, където работеше в събота и неделя.
Спенсър съжаляваше, че е тръгнала с проклетия джип. Бе шофирала цял ден, а Тери — Сю висеше на врата на Дейвид на предната седалка в колата му.
Рива също бе дошла с тях тогава. Тя учеше в класа на Спенсър, но бе станала член на групата покрай брат си. Слай отричаше, че плаща образованието им, но дълбоко в сърцето си Спенсър знаеше, че прави това, само защото не иска трудолюбивият дядо на Дейвид да мисли, че не може сам да осигури внуците си.
Пък и Рива беше сладурана и на всички им беше приятно да е с тях. Имаше весел нрав и се смееше на шегите на всеки. Освен това беше невероятно хубаво момиче и момчетата виждаха това, ала никой от тях не смееше да я докосне, нито пък да пуска пубертетски шегички по неин адрес. Макар и отгледан от странния си дядо шотландец, Дейвид не пестеше кубинската си агресивна мъжественост, когато се отнасяше до сестра му. Бдеше над нея като ястреб. Но всъщност изобщо не беше необходимо да го прави. Всички бяха само приятели. Никой не ходеше с никого.