Спенсър се стресна и се събуди с чувството, че е ударила главата си в тавана, когато будилникът пронизително иззвъня. Чаршафите под нея бяха събрани на куп, сякаш се бе мятала и въртяла цяла нощ. Възглавницата й бе паднала на пода.
Сутрин. Шест часа. Време да се приготвя за поредния работен ден. Погледна към другата страна на леглото — там, където би трябвало да лежи Дани. Само че той беше мъртъв от година. Това не бе никакво оправдание да сънува за първата си среща с най-добрия му приятел. Макар и всичко това да се бе случило много, много преди сватбата им. Стана, съблече нощницата си и се отправи към банята, като ругаеше под нос.
— Да те вземат дяволите, Дейвид Делгадо. И теб да те вземат дяволите, Слай, стара лисицо!
Водата я обля. Чу, че телефонът звъни, но реши да не се обажда. Телефонният секретар ще отговори.
Спенсър чу собствения си глас, сетне гласа, който я бе измъчвал в сънищата. Дейвид.
— Трей Дилия е в областния затвор, разпитват го. Поискал е да ме види. Ако обещаеш да се държиш добре, можеш да дойдеш с мен. Но, по дяволите, ако не си там…
Спенсър не си направи труда да се увие с хавлия. Изскочи от банята и грабна слушалката.
— В колко тръгваш?
— Мога да те взема в осем и половина. Ако…
— Да, ще бъда истински ангел.
Стори й се, че чува недоверчивия му смях.
— Сериозно ти казвам, Спенсър. Трябва да мълчиш и да ме оставиш аз да говоря.
— Ти си истински женомразец.
— Наречи го женомразство, кубинска агресивна мъжественост, каквото искаш. Само си затваряй устата. Ясно ли е?
— Разбрах! — отвърна сдържано тя.
— И Спенсър…
— Какво?
— Приготви свястно кафе, а?
— Свястно кафе ли? — учуди се тя. Но той вече беше затворил.
Трей Дилия. Значи имаше резултат от снощното й приключение. Единият от заподозрените беше в затвора и може би щяха да научат нещо.
Спенсър се изкъпа и се облече. Тананикаше си весело, докато слизаше долу. Тъкмо правеше кафето, когато изведнъж спря и млъкна, сякаш силите й я бяха напуснали.
Беше напълнила цялата каничка. Без да се замисли. Не го бе правила, откакто… Повече от година.
— Много свястно кафе, при това, по дяволите! — каза Спенсър на глас.
На вратата вече се звънеше.
Пета глава
Слай Монтгомъри прочете за случилото се в гробището на сутринта. Седеше до старата, покрита с плочки, маса под палмите в дворчето до басейна и пиеше сутрешното си кафе.
Духовният водач Трей Дилия не бил на местопроизшествието, но заловили един от хората му. Разприказвал се и обвинил Дилия в почти всички грехове — обири, убийства и вампирство. Пишеше, че в залавянето му участвал частен детектив, който случайно се намирал в гробището заедно с помощничката му, чието име не споменаваха.
Помощничка — друг път, поклати глава Слай. Остави вестника и се загледа в басейна. Обичаше да гледа как слънцето трепти над водата. Харесваше и изгрева над залива — там водата бе обагрена в по-тъмни цветове. Навярно това бе една от причините да остане тук през всичките тези години, през които хората говореха, че градът ще бъде съсипан. Когато човек прехвърли деветдесетте, знае доста неща. Свидетел бе как Маями се превърна от едно нищо и никакво селище в град, способен да засенчи много други по света.
Погледна ръцете си. Трепереха. Е, имаха право да треперят — бяха на деветдесет и четири години. Извървял бе невероятно дълъг път и слава Богу, беше здрав и с всичкия си. Загубил бе Луси отдавна. За щастие преди смъртта й бяха успели да осъществят мечтите си. Беше участвал в изграждането на някои от най-хубавите къщи тук. Винаги бе искал деца. Искаше да има десет, но останаха само с Джо. Е, такава е била Божията воля. После Джо се бе оженил за издокараната знатна Мари Луиз Тиерни, която можа да се справи само с едно бебе.
Но Спенсър струваше колкото милион внучета. Още от малка беше по-скоро негова, отколкото на родителите си. Харесваше старото, пазеше го. Обичаше да майстори нещо с ръцете си. Знаеше историята и когато беше само на пет годинки, декламираше наизуст имената на архитектите и строителите, изградили Южна Флорида. Господ я бе надарил с интелект и характер, който беше едновременно мил и агресивен. Когато искаше нещо, го постигаше с усмивка и с протегнати напред ръце. Дани Хънтингтън беше подходящ съпруг за нея, макар че Слай не си ги бе представял заедно, когато бяха деца.