Израснаха пред очите му. След работата си, най-много обичаше децата. Наблюдавал ги бе как градят собствените си критерии за живота. Как от несигурни ученици се превръщат в солидни възрастни хора.
— Как ми се иска да си още малка, за да те напляскам, млада госпожице! — измърмори той на глас.
Ала Спенсър не беше вече дете и той се чувстваше безсилен. Не беше в състояние да я убеди да се премести при него. Нито насиля да я вразуми, че е по-добре да води пълноценен живот, вместо да търси убиеца на Дани с цената на собствения си.
Отново зачете статията. Ще поговори с Дейвид Делгадо по-късно. Ясно му бе какво се е случило.
Спенсър е разбрала по някакъв начин за намеренията на вандалите и е отишла на гробището. Дейвид си е вършил работата — точно както му обеща, макар и с нежелание. Не искаше да следи Спенсър, а Слай не беше глупак — знаеше причината. Времето не може да изтрие някои неща. Не може да заличи обидите и чувствата, които са те измъчвали на младини, те остават спотаени в сърцето ти за цял живот. Сигурно Дейвид ще следва Спенсър по петите, независимо дали му е приятно, или не.
Телефонът иззвъня. Слай стана да вдигне слушалката. Знаеше кой се обажда.
Джери Фрайд седна зад бюрото си и се загледа в листа пред себе си. Беше вече на петдесет и пет години и работата му тежеше. Прокара пръсти през гъстата си снежнобяла коса и се прегърби. Имаше нужда от повече физически упражнения. Ако не друго, поне трябваше да ходи пеш. Фигурата му още я биваше, но бе започнал да пълнее.
Миналата нощ не беше дежурен. Чу за ареста на гробището, едва когато дойде на работа сутринта. Сега всички говореха само за това. А на бюрото му лежеше проклетата бележка от лейтенанта.
Значи са хванали Дилия. А вдовицата на Дани имаше пръст в цялата тази работа. Високата стройна и елегантна госпожа Хънтингтън бе успяла да се промъкне точно в онова гробище. Защо не вярваше, че полицаите правят всичко възможно да открият убиеца на колегата си? Ако продължава да се бърка там, където не й е работата, ще си навлече големи неприятности. Това не е толкова безопасно.
Дани Хънтингтън беше мъртъв повече от година, но мисълта за него преследваше Джери почти непрекъснато. Дани беше толкова известен, по дяволите! Богатото момче, което си играеше на ченге. Искаше да знае всичко, което става на улицата. Всички го обичаха — политиците, полицаите, дори хладнокръвните престъпници. А Дани знаеше неща, които изобщо не бе помислял да сподели с партньора си!
Джери изпъшка и зарови глава в хартиите върху бюрото, като разля сутрешното си кафе. Изправи се и отново наруга вдовицата на Дани.
Сесили Монтийт се излежаваше в дневната и пиеше кафето, което прислужницата Мари току-що бе оставила на масичката заедно с препечените филийки — леко намазани не с масло, а с маргарин — и четеше вестника с нарастващ страх и безпокойство.
Джаред застана на прага, облечен с костюм. Преметна вратовръзката около врата си и започна да се бори с възела, сетне се намръщи и изруга.
— Не мислиш ли, че Слай Монтгомъри трябваше да свикне досега с модерния свят. Днес е толкова горещо и всички ходят леко облечени, но старецът още се издокарва така, сякаш отива на обяд с президента.
Сесили махна пренебрежително с ръка.
— Трябва да прочетеш това. — Джаред пристъпи напред и взе вестника от скута й. — Откога братовчедка ти е в града? От няколко месеца ли? — попита угрижено Сесили. — За това време е успяла напълно да убеди стария в нейната гледна точка, въпреки че ти беше негов любимец, докато я нямаше. Върна се и ти засвири втора цигулка. А сега пък това! — Сесили стана и грабна вестника от ръцете му. — Не знаеше ли какво е, намислила? Впила се е в Дейвид като пиявица. Тя няма да престане, Джаред. Ще си пъха носа навсякъде.
Джаред отново разтвори вестника и впери поглед в нея.
— Теб кое те притеснява повече — това, че Спенсър се рови в разни неща или че се мотае с Дейвид Делгадо?
— Не те разбирам какво искаш да кажеш — отговори студено Сесили.
Джаред сви рамене, изгледа я от главата до петите, сетне бавно се усмихна и в погледа му блесна лека злоба.
— Забравила ли се как ти, Тери — Сю и всички останали момиченца гонехте Дейвид? Не знам какво толкова му харесвахте. Нямам нищо против Дейвид. Само че всеки път, когато бяхме заедно, ние, останалите, бледнеехме пред него. Не притежавахме неговата прелъстителност, цвета на кожата му. Дори Дани — господин Спасителя на света. Е, Сесили, знам, че няколко пъти си ходила в агенцията на Дейвид. Името му всеки път е в списъка на поканените от теб гости. Видях те как се опитваш да го утешиш и как търсеше утеха от него на погребението на Дани. — Тя го гледаше стъписана. — Той никога няма да стане твой любовник, Сесили — добави тихо Джаред.