Той затвори чекмеджето с трясък и отново изруга на испански. Може би ще се наложи да поговори с нея. Някой трябва да й каже да не си пъха носа в хорските работи. И може би той е най-подходящият човек за тази работа.
Шеста глава
Дейвид си наля кафе. Знаеше къде е кухнята и нямаше нищо против да се обслужи сам. Спенсър го гледаше и чакаше да отпие първата глътка.
— Свястно ли е? — попита тя след миг.
— Понаучих се да готвя, но кафето все не го докарвам — отговори уклончиво той.
— Американското или кубинското?
— И двете. — Очите му я оглеждаха критично от главата до петите. — Трей Дилия е поръчал на адвоката си да се свърже с мен — каза Дейвид. — Отиваме в затвора. Кой знае какви ще срещнем там. Пияни шофьори, скитници, убийци, изнасилвани и крадци. Да не говорим за самия Дилия. Не можеш ли да облечеш нещо друго?
Спенсър си бе сложила черен делови костюм от коприна и риза с цвят на праскова. Тя впери поглед в Дейвид.
Той тръшна чашата с кафето на масата.
— Това… нещо е прилепнало по теб.
— Това е костюм за работа — възрази тя.
— Но е прекалено еротичен за затвора.
— Еротичен ли?
— Впит е в тялото ти, а полата е над коляното. Нямаш ли джинси и памучна блуза?
— Предпочитам да умра от горещина, но няма да се облека така.
— Да, но няма да те закачат.
Спенсър нададе отчаян вопъл, но излезе от кухнята и се отправи към стълбището. Когато стигна горния етаж забеляза, че Дейвид стои в мраморното преддверие и оглежда всекидневната. Познаваше къщата. Дани бе настоявал да идва у тях, макар че Спенсър все си намираше някаква работа. Погледите им за миг се срещнаха и той се намръщи.
— Спенсър, нямам цял ден на разположение.
— А би трябвало. Нали ме охраняваш? По заповед на Слай.
— Никой не може да ми заповядва.
— Дори Слай?
— Дори Слай.
— Добре, в такъв случай можеш да престанеш да вървиш подире ми!
— Съгласих се с предложението му. Получих чек. Както вече ти казах, ако не си съгласна, говори със Слай.
— Така и смятам да направя.
— А ако искаш да говориш с Трей Дилия, побързай.
Тя стисна зъби, не сваляше поглед от него и умираше от желание да го наругае. Но сега й се предоставяше възможност да се срещне с Трей Дилия и нямаше да я изпусне заради спор с Дейвид.
— Връщам се след две секунди — каза с леден тон тя.
След малко слезе долу, облечена с джинси и памучна блуза без ръкави. Дейвид пак не беше доволен.
— Нямаш ли по-широки дрехи?
— Тези не са толкова тесни — възмути се Спенсър.
— Добре, добре — съгласи се той и въздъхна отчаяно.
Досега Спенсър не бе влизала в областния затвор. Имаше нещо призрачно около сградата, в която бяха събрани толкова много отрепки и злосторници. Щом наближиха, видя първите й обитатели. Бяха се скупчили в двора за разходки, зад оградата, по която течеше електрически ток. Спенсър усети погледите на някои от тях върху себе си. Дейвид беше прав. Оглеждаха я от главата до петите, брояха парите в чантата й. Разсъбличаха я с поглед, изнасилваха я и я насичаха на парчета, след като първо прерязваха гърлото й.
Влязоха в сградата. Из въздуха се носеше особена воня — на мръсни тела, урина и безнадеждност. Спенсър почувства как лепкавият въздух се раздвижи, когато Дейвид показа разрешителното си на пазача, който се разпореди да доведат Трей Дилия в една от стаичките за разпити.
Покрай тях мина човек с белезници, ограден от двама пазачи. Беше облечен със скъп сив костюм. Мъжът крещеше войнствено на придружителите си:
— Трябва да ме изкарате оттук бързо! Знаете ли кой съм аз? Ей, наистина ли мислите, че ще ме тикнете при тази човешка измет? Изкарайте ме, преди да ми се е случило нещо. Ще ви осъдя!
Пазачите не му обръщаха внимание и продължаваха да вървят от двете му страни.
— Пиян шофьор — уведоми ги дежурният полицай и сви рамене. — Адвокат. Познава законите. Вероятно ще се отърве, но заради него сега в болницата се борят за живота на едно осемгодишно момиченце! Но нали знаете как е. Ето го Каплан. Той ще ви заведе при Дилия.
— Благодаря за съдействието — рече Дейвид, хвана Спенсър здраво за ръката и тръгна след Каплан.
Униформеният пазач отвори вратата.
— Ей, Дилия! Имаш посещение.
Спенсър се вгледа в човека, който стоеше зад едно обикновено дървено бюро. Никога не беше виждала такъв тип. Кожата му не беше черна, нито дори кафява, а имаше цвят на кафе. Очите му бяха странни — излъчваха някаква жълто-зелена светлина. Беше облечен като хипарите от седемдесетте години. На врата му висяха златни и сребърни кръстове, както и нещо, наподобяващо пилешки крак. Усмихна се на Спенсър и в устата му блеснаха златни коронки.