— Браво, шефе! — обърна се Дилия към Дейвид. — Довел си госпожата. Радвам се. Исках да говоря с нея.
Спенсър бе убедена, че иска да узнае истината за смъртта на Дани повече от всичко друго на света. Сега обаче не беше толкова сигурна. Бе я обзел някакъв първичен страх — намираше се в затвор, в тази стаичка, с човека, когото подозираха, че прави кой знае какво с човешки органи. Тя изпита колебание, но Дейвид сякаш не забелязваше това. Сложил бе ръце на раменете й и наблюдаваше Дилия. А затворникът не сваляше поглед от Спенсър. За миг пред очите й падна мъгла. Чу стъпките на двама души в коридора. Едните бяха на мъж, другите — на жена. Смътно чу разговора им — плътния глас на мъжа и тихия, но решителен глас на жената. Спенсър разбра, че жената е адвокат и спори с мъжа. Сигурно е млада и привлекателна, защото Спенсър чу подвикванията и подсвиркванията на затворниците.
— Я стига! — извика жената.
Последва смях и няколко мръсни предложения. Спенсър стисна зъби. Ако съдеше по гласа на жената, сигурно бе по-млада от нея. Правеше кариера в този суров, груб, мръсен свят. Сесили би я нарекла мъжко момиче. Спенсър реши, че трябва да се опита и тя да стане такава.
— Значи ти си Спенсър — рече провлечено Дилия. Гласът му бе мелодичен и мъжествен. Независимо от страха си и чудатия облик на Дилия, Спенсър почувства хипнотичното обаяние на този мъж. Забеляза, че е изтънчен. Дори в затвора, ноктите му бяха чисти и дълги, а лицето — гладко избръснато.
— Бих ви предложил нещо — кафе или чай? Но уви, вижте къде се срещаме. Бих желал да ви приема в дома си. Не във вашия, защото щяхте да поглеждате към алармената система, да си мислите, че трябва да купите голямо куче, нали? — Той се изсмя тихо. После отмести поглед от Спенсър към Дейвид. — Радвам се, че дойде.
— Ти също никога не си ми отказвал среща.
Дилия кимна.
— Професионална етика! Е, тук никой не ме разбира. — Погледна отново към Спенсър. — Познавах съпруга ти добре, госпожо Хънтингтън. Той ходеше непрекъснато по петите ми. И той не можеше да ме разбере, но ми допадаше. С удоволствие разговарях с него. Задаваше смислени въпроси. Сега ще ме поддържат зад решетките за известно време и както разбирам, заслугата е твоя.
Спенсър пое дълбоко дъх. Дейвид я стисна по-здраво за раменете.
— Слушай, Дилия — започна Дейвид. — Не знам какво си чул, но…
Дилия го прекъсна с изненадващо весел смях.
— Не обвинявам Спенсър Хънтингтън. Тя иска да узнае истината. Но чуйте едно — аз не съм убил Дани Хънтингтън. Има неща, които вашият бледолик свят нарича престъпления, за които действително мога да бъде обвинен, но не съм убил твоя съпруг. Аз търся духа, силата и душата на живота. Трошил съм човешки кости, за да се храня и съм пил кръв в името на живота, но не съм убил този човек. Сега съм зад решетките и ще се опитат да ми лепнат и това престъпление, ще потупат Спенсър по гърба и ще се помъчат да я убедят, че убиецът на съпруга й е на сигурно място. Повтарям — неговата кръв не тежи на съвестта ми и не изпитвам злоба към теб, Спенсър. — Усмивката му стана по-широка и леко дяволита. Погледна Дейвид с искрящи очи. — И на теб не се сърдя, Делгадо. Можеш да кажеш някоя добра дума на процеса срещу мен.
— Едва ли — отговори делово Дейвид. — Но аз също не изпитвам злоба към теб, Дилия.
— Довиждане, Спенсър — рече Дилия.
Спенсър се изненада, когато протегна ръка на този човек, но забеляза изпълнената с любопитство зелено-златиста светлина в очите му. Той беше луд, но не и глупав. Премерваше всяка своя дума.
— Благодаря ти, че дойде — усмихна се отново той. — Отдавна исках да те видя. Дани Хънтингтън все искаше да се прибира вкъщи, при своята Спенсър. Моля се за душата му. И за теб.
Дейвид потропа на вратата и повика пазача. Той им отвори и отново излязоха в коридора. След няколко минути затворът остана зад гърба им и Спенсър седеше в колата до Дейвид. Не искаше да забележи, че ръцете й треперят и ги държеше стиснати в скута си. Гледаше право напред.
— Е? — попита Дейвид и тя усети погледа му върху себе си.
— Какво?
— Повярва ли му?
Спенсър се поколеба. Не искаше Дейвид да й се подиграва, че е лековерна или лесно е станала жертва на необикновеното привличане на онзи странен мъж. Но в следващия миг призна истината.
— Да.
За нейна изненада, Дейвид сви рамене.
— Да, и аз му вярвам. Той наистина харесваше Дани. Обичаше да води дълги спорове на религиозни теми с него. — Погледна я. — Какво да правим сега? Искаш ли да се прибираш вкъщи? Или ще отидеш на работа? Гладна ли си?