Какво му ставаше? Беше ли ядосан, защото тя му бе дала само тялото си, а той я искаше цялата. Никога не я бе притежавал истински. Дори и преди десет години.
Болката от ръката й на бузата му отслабна. Сега го гледаше предпазливо, уплашена от онова, което той би могъл да направи в отговор.
— Ще бъда долу, Спенсър.
Тя пребледня, поклати глава и навлажни устни с език.
— Искам да се махнеш оттук.
— Няма да стане. Слай ми плаща и трябва да си гледам работата.
— А ти винаги си струваш парите! — възкликна ядосана тя.
— Да. Така е.
— Мога да извикам полицията.
— Извикай ги. Ако дойде някой от старите ми приятели, доведи го да му кажа „здрасти“. — Той се обърна и най-после излезе от спалнята й. През цялото време се проклинаше, че изобщо е дошъл тук.
Седма глава
Когато Спенсър слезе долу, Дейвид беше още там. Седеше във всекидневната и разлистваше вестник.
Без да му обръща внимание, влезе в кухнята и изпи две чаши вода. Някъде в шкафа имаше успокоителни таблетки, които й бяха дали, когато Дани умря. Позамисли се дали да не вземе няколко. Но това нямаше да накара Дейвид да си тръгне, нито пък щеше да успокои чувствата, които разкъсваха сърцето й.
Върна се в хола. Беше си облякла копринен костюм с висока яка и без ръкави и бе обула най-високите обувки, които имаше. Нямаше да му позволи да я гледа отвисоко.
— Може и да ти плащат да седиш по цял ден — каза тя с възможно най-хладния тон, — но аз трябвала отивам на работа.
Той я изгледа изпитателно, ала загорялото му от слънцето лице не издаваше никакви мисли или чувства. Въпреки това Спенсър успя да забележи известно презрение в погледа му. Познато й бе отпреди. И може би го заслужаваше.
Не искаше да мисли за това. Ще се преструва, че нищо не се е случило. И каквото и да стане, няма да му позволи да разбере, че се вълнува, че мрази него и себе си. Че не може да престане да го желае. Тук в къщата на Дани. В леглото му.
— Ще те закарам — рече той равнодушно.
Сякаш вече е забравил какво се бе случило. Сякаш то изобщо нямаше значение за него. Е, може би наистина е така. Спенсър не знаеше почти нищо за живота му. Двете с Рива бяха почти прекъснали връзките си след гимназията. А като се омъжи, с Дейвид се виждаха колкото е възможно по-рядко. Той си имаше свой собствен живот. Караше я чудесно без нея. Сексът за него беше нещо естествено — като дишането.
Спенсър се изчерви. Какво й ставаше, по дяволите? Дори не й мина през ум да вземе някакви предпазни мерки. Искаше й се колкото може по-бързо да бъде неин. Изгаряше от срам. Легна с него, а сега иска да забрави това. Споменът я измъчваше, Дейвид беше студен като лед и я гледаше с някакъв странен блясък в очите. Подигравателно? Презрително?
— Ще отида с моята кола. Знам, че не мога да те спра да не ме следиш, но поне ще те изкарам от дома си.
— Искаше да кажеш от дома на Дани? — попита тихо той.
Не знаеше какво да му отговори. Обърна се бързо и тръгна към външната врата, като потракваше с токчета по мраморния под в преддверието. Преди да стигне вратата, отвън се позвъни. Тя трепна и замръзна на мястото си.
Дейвид извади пистолета си, мина пред нея и надникна през шпионката. Намръщи се, прибра бързо оръжието и отвори вратата.
— Фрайд! Какво правиш тук?
Джери стоеше смутен на прага, облечен с избеляло кафяво вълнено яке. Изненада се, че го вижда тук, сетне впери глуповато поглед в нея.
— Отбих се да видя Спенсър. — И почти веднага добави: — Всъщност, Делгадо, радвам се, че си тук. Исках да опитам да я вразумя малко.
Дейвид отвори по-широко вратата и скръсти ръце на гърдите си. Поглеждаше ту към Джери Фрайд, ту към Спенсър.
— Влизай. Хубаво е, че дойде.
— Заповядай, Джери — покани го уморено Спенсър.
Той влезе и се огледа, а Спенсър се зачуди дали харесва старата къща, уюта и елегантността й, или се възмущава от факта, че колегата му е живял тук. Двамата не се разбираха много добре, но вероятно това е било по вина на Дани. Дейвид беше първият му партньор, а според Дани никой не можеше да се сравнява с него.
— Искаш ли кафе, Джери? — попита учтиво Спенсър.
— Шегуваш ли се? Какво кафе в такава жега!
— Нещо безалкохолно? Газирана вода, чай с лед?
Джери поклати глава. Сетне пристъпи към въпроса.
— Спенсър, искам само да ти кажа, че обиждаш всички ни.
Тя се намръщи.
— Защо да ви обиждам?
— Хайде, Спенсър, достатъчно дълго си живяла с ченге. Знаеш, че правим всичко възможно. Денонощно дебнем пред вратата на Дилия. Проверихме всичко, с което се занимаваше Дани, преди да умре. Не сме се отказали. Ще открием убиеца. Трябва само да ни дадеш възможност.