Дейвид паркира пред офиса си и влезе вътре. Рива седеше зад бюрото.
— Как върви работата? — попита той.
— Марти работи върху онази злоупотреба със застраховката. Обади се да ми каже, че сме на вярна следа. Хуан се опитва да разбере нещо за Рики Гарсия. Обадиха се за един развод.
— И ти отказа.
— Да, братко, отказах, макар че можеше да спечелим доста пари!
Дейвид сви рамене, влезе в кабинета си и извади папката с досието на Дани. Рива го последва.
— Кафе?
— Пих вече.
— Обяд? Мога да стопля във фурната черния фасул с ориз, който сготви Тия Ана.
Той отново поклати глава.
— Не съм гладен.
— Спенсър Монтгомъри се отразява зле на апетита ти. Нещо ново, откакто я води да види онзи тип в затвора?
Той преплете пръсти и погледна сестра си.
— Аз ходих втори път.
— Е, и?
— Не вярвам Дилия да е убил Дани. Мисля, че е напълно откачен и съм сигурен, че е пречукал някои от последователите си. Но не е убил Дани.
— Отделяш цялото си време на този случай.
— Ей! Аз съм шефът.
— Отказа да вземеш хонорар от Слай Монтгомъри, нали? — попита Рива.
Дейвид се вгледа в нея.
— Да, отказах да взема парите му.
— Знам, Дейвид. Той плати нашето образование. Знам, че няма да приемеш нищо от него.
— И без това се занимавам с този случай от една година.
Рива стана и се приготви да излезе от кабинета му.
— Дейвид?
— Да?
— Само внимавай със Спенсър. Тя вече ти причини достатъчно страдания.
— Рива, никога през живота си не съм стоял със скръстени ръце.
— Не, не си. Справяш се добре; постигна почти всичко, което искаше. Само че си сам.
— Рива, петъчните ми вечери са чудесни.
— Да, знам. Една седмица англичанка, другата — испанка. Фотомодел, съдия, барманка, адвокат. Никой не би те обвинил, че имаш предразсъдъци. Но къде е домът ти, Дейвид? Семейството? Сякаш се отказа от всичко това, когато се разделихте със Спенсър. Не искам да те виждам отново нещастен, както тогава, Дейвид. Времето мина, но нито ние, нито Монтгомъри са се променили!
Дейвид скочи на крака.
— Слай е най-свестният човек, когото познавам след Майкъл Маклауд, Рива. Как можеш да забравиш, че…
— Не съм забравила! — възрази сериозно Рива. — Знаеш, че обичам Слай! Само че обичам повече теб, Дейвид. Искам да бъдеш щастлив.
— Щастлив съм.
Рива го погледна.
— Прави каквото искаш — каза тя и се обърна към вратата. — Но не забравяй, че ако пак имаш неприятности, няма да се поколебая да ти кажа, че съм те предупредила! И намесят ли се отново родителите й, не очаквай, че ще платя гаранцията, за да те пуснат от затвора!
Не че Спенсър бе направила нещо ужасно. Само че…
Кубинците са известни с ревността си. С чувството си за собственост. А той обичаше Спенсър.
Всичките им съученици знаеха, че се харесват. Имаше чувството, че живее само за миговете, когато ще бъде с нея. Не че бе зарязал останалите неща. Трябваше да бъде добър ученик заради Слай и паметта на дядо си. Майкъл бе починал предишната година. Дейвид трябваше да се грижи за по-малката си сестра. Само Рива му бе останала и твърдо бе решил да не позволи на властите да я приберат в някое сиропиталище.
Започнал бе да учи в колеж, докато чакаше Спенсър да завърши гимназия. Бяха се сближили от онзи ден в дома на Слай. Всеки петък ходеха на кино, в събота и неделя — на плаж. Или на пикник с другите. Почти бе повярвал, че в Америка всички са равни. Ходи на обяд у Спенсър и родителите й бяха достатъчно сърдечни, макар че веднъж чу майка й да говори за него като за „онзи бежанец, когото Спенсър доведе у дома.“ Това не го притесни. Знаеше, че Слай го харесва и му вярва. Пък и само Спенсър имаше значение за него — влюбен беше в нея.
В продължение на една година любовта им беше силна и страстна. Понякога, разбира се, се караха. Спенсър се заяждаше, че е погледнал Тери — Сю, а той беше готов да й издере очите, защото е заговорила някое момче в коридора. Но препирните само усилваха чувствата им. Крадяха време да останат сами. Веднъж отидоха в туристически хотел на Северния плаж. Друг път — на самия плаж, при залез-слънце, когато светът изглежда като изтъкан от кафяви, червени и златисти сенки.
Когато Майкъл почина, Дейвид преживя смъртта му, само защото Спенсър беше до него. Отначало искаше да бъде сам. Но се оказа, че в тази нощ се нуждаеше от Спенсър повече от всякога и я люби по-пламенно от друг път — почти като обезумял. Тя знаеше, че той обича Майкъл, макар да не разбираше напълно какво означава да си сам на този свят. Когато майка му почина, Дейвид бе съвсем малък: беше дете, когато напусна родния си дом и избяга със сестра си. Беше едва осемгодишен, когато Майкъл Маклауд му съобщи новината, че баща му е починал в кубинския затвор, където бе прекарал последните си месеци в писане на позиви против комунистите. А сега и дядо му си бе отишъл. Остана съвсем сам.