Дейвид знаеше какво е тежък труд. Работеше, откакто се помнеше. Обичаше Спенсър, имаше нужда от нея, но тя изобщо не знаеше какво е да си сам и да се страхуваш от бъдещето. Родителите й се грижеха за нея, Слай я обожаваше, закриляше я. Беше богата, в безопасност.
Може би Дейвид пръв издигна стената между тях, когато погребаха Майкъл. Възможно е да бе започнал да издига тази стена още в нощта, когато я бе държал толкова пламенно в прегръдките си.
Ала отчуждението настъпи, когато родителите й доведоха гост от Роуд Айлънд. Брадфорд Деймън.
Той беше на годините на Спенсър. С английско потекло. Богат като крез. Бе прекарал живота си на яхти. Играеше голф. Оценките му не бяха отлични, но учеше в престижно училище благодарение на щедрите дарения на баща си.
Отначало двамата със Спенсър се подиграваха на Брадфорд. Тя се оплакваше, че трябва да забавлява госта и се извиняваше надълго и нашироко всеки път, когато не можеше да отиде на среща с Дейвид, защото трябвало да се погрижи Деймън да не скучае.
Тогава Дейвид работеше в училището — правеше декори за театралния кръжок. Един петък след работа отиде да я вземе от тях. Майка й го отпрати категорично. Била на танцова забава с Брад и нямало да се върне преди полунощ.
— Това е частно увеселение, Дейвид. Ще ти бъда благодарна да не ходиш там и да не създаваш неприятности — беше му казала тя.
Дейвид не създаде никакви неприятности, поне според него. Отиде в клуба и наблюдаваше всичко отстрани. Спенсър наистина беше там с Брадфорд Деймън. Оказа се, че Брадфорд никак не е за съжаление. Беше висок, строен, русокос. Облечен в скъп костюм. Танцуваше почти легнал върху Спенсър и непрекъснато се смееше. Най-лошото бе, че Спенсър също се смееше.
Брад я целуна и тя като че ли отговори на целувката му.
Това беше достатъчно. Дейвид си тръгна, но до полунощ обикаля из улиците.
След това се върна в къщата на Спенсър. Събра няколко камъчета и застана под прозореца й. Замръзна на мястото си, когато чу смеха на Спенсър и Брад.
Хвърли едно камъче по прозореца й. След секунда тя погледна надолу. Беше бледа, а косата сияеше като златист облак около лицето й. Носеше пеньоар, който подчертаваше закръглените й гърди и извивките на бедрата. Погледна го стъписана.
В този миг той чу сирените. Продължаваше да я гледа, когато полицаите дойдоха да го арестуват. Озова се зад решетките. Стана обект на подигравки на разни отвратителни типове с всякакъв цвят на кожата, с избити предни зъби и с белези от спринцовки по ръцете.
Освободиха го след намесата на Слай. А на следващия ден Спенсър се втурна в къщата му.
— Дейвид! Толкова съжалявам!
— Върви по дяволите, Спенсър.
Тя се вцепени, вперила поглед в него.
— Аз нямам нищо общо със случилото се. Разбрах едва тази сутрин!
— Така да е. — Беше готов да я убие. Искаше да впие пръсти в съвършената й шия и да я удуши. — Снощи беше малко заета, а? Бива ли го Брадфорд Деймън? Русокосите различни ли са? — Тя си пое въздух и замахна да го удари. Но той улови ръката й и въздъхна, изведнъж се почувства много, много уморен. — Върви си вкъщи, Спенсър.
— Да те вземат дяволите. Нямаш право…
— Нямам много права, Спенсър, и едно от тях е да имам приятелка, която да не ме мами.
— Не съм те измамила.
— Видях те с него, Спенсър.
Тя се изчерви, но не отрече нищо. Може би от това го заболя най-много.
— Мръсница! — рече тихо той.
— Кубинец! Бежанец! — изкрещя в отговор тя.
Той изведнъж протегна ръце към нея и я взе в прегръдките си. После я целуна — силно и жадно. Ревниво.
Може би в този миг тя си мислеше, че всичко ще бъде наред, че ще се развлича с „избраника“ на родителите си, а в същото време ще има и Дейвид. Но той кипеше от гняв. Не помнеше каква я нарече тогава, докато правеха любов, но никога не бе изпитвал такава мъка. През цялото време, докато я милваше, си мислеше какво е правил с нея Брадфорд Деймън. По едно време тя извика, но се вкопчи в него и повече не възрази. И след като всичко свърши, не усети облекчение на мъката си. Болката и безпокойството му само нараснаха. Стана и се отдалечи от Спенсър. Загледа се през прозореца на малката къща, която Майкъл Маклауд бе успял да купи за него и Рива.
— Сигурна съм, че родителите ми не са искали да стане точно така, Дейвид.
— А ти, Спенсър? Ти искаше ли?
— Не знам какво имаш предвид.