— И аз не знам. — Обикаляше около нея като животно в клетка. — Знам само, че и ти си като твоите родители — богата лицемерка.
Тя ахна, скочи на крака и грабна разпилените си дрехи. Облече се бързо и сърдито му кресна:
— Как се осмеляваш? Как смееш да говориш такива неща за родителите ми? Не е престъпление да си роден с пари.
— Е, може и да са законно придобити, но е неморално да лъжеш, мамиш и обиждаш другите, само защото си родена с богатство, което те нямат.
— Казах ти, че не са искали…
— А ти, Спенсър? Ти искаше ли да спиш с малкия им гостенин?
Тя не отрече обвинението и този път. Стана, приближи се до него и го зашлеви през лицето.
Той втренчи поглед в нея, без да мръдне от мястото си. Искаше да я задържи, защото се страхуваше, че ако не го направи, никога повече няма да я види, но се тресеше от гняв, мъка и унижение.
— Мисля, че и на двама ни беше добре в леглото, нали сладурче? — попита тихо той.
Спенсър се задъха от ярост.
— Негодник такъв! — изсъска тя.
Същия следобед научи, че е заминала.
Сякаш в някакво вцепенение Дейвид се зае да организира своето заминаване. Погрижи се да запише сестра си в колежа и уреди леля му да й помогне да се пренесе в общежитието. Убеди се, че с Рива всичко ще бъде наред и направи последната крачка, за да бъде сигурен, че няма да се опитва да открие Спенсър.
Записа се в армията на Съединените щати.
Вътрешният телефон звънеше. Той се стресна и натисна бутона.
Чу гласа на Рива.
— Дейвид, обажда се Слай. Нещо е разтревожен.
Дейвид вдигна слушалката.
— Да, Слай?
— Изчезнала е, Дейвид. Излязла е.
— Добре, ще…
— Не, ти не разбираш! Не е отишла да обядва или на фризьор, дори не си е взела свободен ден!
— Слай, обясни ми какво се е случило.
— Отишла е на летището! Самолетът й излита след по-малко от час.
— Какво?
— Заминава за Нюпорт. През Бостън.
Дейвид стисна слушалката.
— Значи ще бъде с родителите си — каза бодро той. — Всичко е наред.
— Не можеш да бъдеш сигурен! Познаваш Спенсър. Тя не отива там, за да ги види. Заминава, за да не бъде тук през почивните дни!
— Слай, ще ида на летището, но в Роуд Айлънд няма да има нужда от мен — помъчи се да го успокои Дейвид.
— Знам ли! — възкликна Слай. — По дяволите, не искам да остава без наблюдение. Не ми се иска да настоявам за това, но… Моля те, върви след нея. — Дейвид трепна и стисна толкова силно слушалката, че пръстите му побеляха… — Много те моля, Дейвид. Имам някакво предчувствие… Проследи я, моля те.
Дейвид мълча известно време. Сетне въздъхна и каза:
— Добре, Слай… Бъди спокоен!
Да я вземат дяволите! Пак същия номер.
Осма глава
Къщата на семейство Хънтингтън беше потънала в тишина. Безличният мъж в синия седан я наблюдаваше от девет часа сутринта, паркирал на улицата пред една съседна къща. Мъжът знаеше, че няма да обезпокои съседите. Тези хора бяха като часовници. Той я целуваше за довиждане в осем и потегляше с тъмнокафявото волво. Тя излизаше с детето в осем и половина.
В петък тя се прибираше чак в осем и половина вечерта, облечена в тесен лъскав спортен екип. Петък беше ден за гимнастика. Той се връщаше чак около девет — абсолютно всеки петък водеше детето при баба му.
Човекът със синия костюм знаеше за тях почти толкова, колкото и за Спенсър Ан Монтгомъри Хънтингтън.
Тя не беше нито точна, нито предсказуема. Понякога работеше в кабинета си, понякога на строителния обект. Но обикновено се прибираше около пет часа. Знаеше, че уличното движение след този час става наистина ужасно. После отново излизаше след седем, ако имаше да пазарува или да върши някаква друга работа. През последните няколко месеца не се срещаше почти с никого. Обичаше да плува нощем или рано сутринта. Имаше най-малко десет бански костюма и мъжът харесваше всеки един от тях. Особено сините бикини. Обикновено ги обличаше в петък. Гмуркаше се, плуваше. Лежеше върху голям надуваем дюшек, вперила поглед в небето. Виждаше я през процепите на дървената ограда около басейна зад къщата. Излизаше от колата, за да я гледа, когато знаеше, че плува. Листата на дърветата наоколо бяха гъсти — едно от нещата, които наистина харесваше на Коконът Гроув. Можеше да я гледа, без тя да знае това.
А у нея имаше какво да се види! Толкова красива, толкова тъжна. Страдаше ли от самотата? Липсваше ли й господин Хънтингтън? Полицая Хънтингтън?
Както обикновено обаче става, напоследък се бе появил един неприятен досадник. Дейвид Делгадо, уважаваното ченге, което бе станало частен детектив. Сигурно щеше да забележи, че наоколо паркират непознати автомобили. Можеше да чуе пукането на клонките на храстите около басейна. На два пъти му се наложи да се разкара заради Делгадо.