Накрая щеше да го открие, колкото и да внимаваше. Засега всичко беше спокойно и Делгадо можеше да реши, че някой параноик е преследвал госпожа Хънтингтън и да се откаже от задачата си. Но можеше и да не го направи. Трябва да изчака…
Когато Спенсър не се появи в пет, мъжът не се притесни кой знае колко. Трябваше да я следи цяла нощ, но дори и Спенсър Хънтингтън може от време на време да попадне в задръстването по улиците.
Стана пет и половина, после пет и четиридесет и пет.
Мъжът вдигна телефона в колата и набра някакъв номер.
— Някой да каже на шефа, че нашата русокоса сексбомба още не се е прибрала вкъщи.
— Добре. Стой там. Ще ти се обадим.
Телефонът звънна почти веднага.
— Прибирай се. Напуснала е града за почивните дни.
— Тръгвам.
Мъжът затвори и включи двигателя. Жалко. Обичаше да гледа как съпругата се прибира у дома в спортен екип. Стоеше й изключително добре.
Както и петъците, в които Спенсър си слагаше сините бикини. И това щеше да му липсва.
На Спенсър не й мина през ума, докато не седна в първа класа на аеробуса за Бостън, че това е нещо, което е правила и преди. И тогава избяга в Нюпорт. Израснала бе в Маями, но родителите й бяха запазили къщата в Нюпорт като място за спасение. И тя я бе използвала именно за тази цел — преди много години.
Беше минало много време — и все пак, затвореше ли очи, си спомняше случая съвсем ясно. Спомняше си отвратителните неща, които бе наговорила. Ужасните думи, които бе изрекъл Дейвид. Никога нямаше да забрави изражението на лицето му.
Беше побягнала. От гнева му и от собствения си гняв срещу него и срещу родителите си. Бягството й се струваше единствения изход.
Този път не беше решила да бяга умишлено. Но кабинетът й изведнъж й се стори потискащ. Нямаше нови обекти, а работата около старите вървеше гладко. Едва бе затворила вратата след себе си, когато Одри почука весело и влезе с купчина папки.
— Спенсър, господин Матсън се е отбил в къщата си и видял, че камината му е почистена и реставрирана. Изпратил ти е рози. Обади се твоята агентка за недвижими имоти и беше много развълнувана. Иска да видиш една къща, която току-що са обявили за продан, но това може да стане чак след седмица, защото собственикът иска първо да настани някъде майка си. Каза, че трябва да я видиш на всяка цена! Ами, това май е всичко относно работата. — Тя се метна на края на бюрото на Спенсър и се намести удобно. — За пръв път се виждаме насаме от онзи случай в гробището. Какво всъщност стана там? Разкажи ми. В края на краищата, аз ти подхвърлих идеята!
Спенсър седеше в удобния, въртящ се стол зад красивото златисто дъбово бюро и се опитваше да скрие усмивката си, но едва се сдържаше и за пръв път от дълго време изпита желание да се засмее. Одри беше олицетворение на думата „сладурана“. Беше висока около метър и шестдесет, леко закръглена, подстригана съвсем късо. Усмихваше се бързо и често; можеше да се справи и с най-досадния клиент само с едно махване на ръката. „Сладурана“ обаче не означаваше, че е глупава и Спенсър знаеше много добре, че мисълта й непрекъснато щрака. Бе говорила за смъртта на Дани повече с Одри, отколкото, с когото и да е друг, включително близките си.
— Стана точно това, каквото пише във вестниците — отговори Спенсър, като прелистваше папките. Намръщи се. Искаше й се днес да има много работа, а тук нямаше нищо, което не търпеше отлагане.
— Спенсър! — започна отново Одри. — Не е справедливо! Миналия петък Слай не се отдели от теб. После цялата седмица работи навън. Тази пък непрекъснато имаше съвещания. Вчера аз ходих на зъболекар. Това е първата ми възможност да си напъхам носа в живота ти!
Спенсър вдигна глава и се засмя.
— Съжалявам, Одри! Не си струва да си пъхаш носа в моя живота.
— В момента си струва — отбеляза Одри. — Спенсър, искам да чуя всичко, докато е прясно в паметта ти! — Прекалено много неща бяха пресни в паметта й. — Не умря ли от страх, когато пристигнаха онези типове? А преди това — съвсем сама в тъмното като в рог гробище? Аз бих очаквала от земята да се покажат ръце — кални, протягащи се да те уловят! Бих си представила „Нощта на живите мъртви“ и…
— Признавам, че прекарах ужасни мигове — отговори Спенсър, но се усмихна замислено. — Дани е погребан там.
— Знам, но…
Спенсър сви рамене. Имаше чувството, че всичко това е било много отдавна.
— Вандалите ме надушиха, започнах да бягам и една ръка наистина се появи от гроба.
— Сигурна щях да умра на място!
— Не, нямаше! — възрази с иронична усмивка Спенсър. — Щеше да я удариш. — Одри се ухили. — Честно казано, това е. Знаеш останалото. Оказа се Дейвид Делгадо. Обади се в полицията…