— Обадил се е в полицията от гроба? — попита недоверчиво Одри.
— От клетъчен телефон. Той винаги е подготвен за всичко — добави бодро тя.
Винаги. С изключение на онова, което се случи на следващия ден. За това изобщо не беше подготвен. Нито пък тя.
— Значи още се виждате?
— Да се виждаме ли?
— Да, с Делгадо. Господин Секс. Господин Мъжественост — отговори Одри. — Мургав, мъжествен, висок, красив. Страхотен глас. Всичко му е както трябва.
— Не знаех, че го познаваш.
— Идва няколко пъти тук тази седмица. Признавам, че сърцето ми се разтуптя.
— О, сърцето ти се разтуптява, всеки път, когато минеш покрай някой строеж.
— Има разлика — увери я с усмивка Одри. — Виждате ли се?
— Не.
— Но едно време сте ходили.
— Много отдавна. Преди да започне летоброенето.
— Хм. Е, знам само, че миналия петък си се прибрала много късно. Къде бяхте?
Бях с един стар любовник в леглото на Дани, помисли си Спенсър. Точно онова, което Одри искаше да чуе…
— О, знаеш ли къде ходих. Бях в затвора, за да се срещна с Дилия — отговори Спенсър и сви рамене.
Одри кимна и изведнъж стана сериозна.
— Видя ми се много нервна, когато дойде след това. Толкова ли е ужасен, колкото изглежда?
— До известна степен. Но мисля, че не е убил Дани. Разбира се, според мен на Дилия мястото му е в затвора. Полицията не е чак толкова възторжена от моето участие, но…
Тя сви рамене и млъкна. Не можеше да издържа повече тук и да отговаря на въпроси.
Седмицата беше тежка. Сега беше още по-лошо. Знаеше, че Дейвид я следи. Непрекъснато. От разстояние. Е, не можеше да го вини за това, след като се бе държала по такъв начин. Въпросът беше, че не искаше да го вижда и същевременно искаше. Само че не желаеше да си го признае.
— Това е всичко, честна дума — каза тя на Одри. — Права беше, че последователите на Дилия действат по предварителна схема.
— То беше очевидно — отговори скромно Одри.
— Е, за момчетата от участъка не беше чак толкова очевидно и въпреки че се зарадваха, че са пипнали Дилия, им стана малко неудобно.
Одри се засмя и тръгна към вратата, сякаш разбра, че Спенсър иска да остане сама.
— Ако ме осени някаква друга идея, ще ти кажа — обеща Одри.
— Благодаря! — отговори Спенсър.
Взе папките от бюрото си и започна да ги прелиства. После ги остави, стана и започна да се разхожда из кабинета. На стената висеше снимка от тридесетте години на един от хотелите, който реставрираха по крайбрежието. Обичаше този хотел, но не можеше да започне веднага работа по него — строителните инспектори трябваше да се убедят, че хотелът може да бъде преустроен. Слай също настояваше за това. Откакто проклетата греда бе паднала онзи ден, той бе станал невероятен диктатор. Винаги са били предпазливи. Сега ставаха направо смешни.
Можеше да отхвърли някоя и друга дребна работа. Да напише писма. Да отговори на купчината покани на бюрото си.
Ала нямаше никакво желание.
Добре е да отиде някъде за почивните дни, реши Спенсър по-късно следобед. В Нюпорт. Дейвид вероятно няма да я следи чак до там; поне няма да има причина да го прави. Дани беше убит тук. Освен това Дейвид мразеше родителите й.
Спенсър натисна бутона на вътрешния телефон.
— Одри, виж дали можеш да ми намериш билет за самолета до Бостън?
— Отиваш да видиш майка си и баща си ли? — изненада се Одри.
Е, Спенсър обичаше родителите си, но тази любов беше примесена с толкова много други чувства.
— Ще отида да подишам малко чист въздух — отвърна й Спенсър.
— Нали скоро се върна оттам!
— Този път няма да стоя толкова дълго.
— Аз… — започна Одри, после изведнъж млъкна.
Спенсър се зачуди дали Одри се канеше да я попита дали заминаването й има нещо общо с Дейвид Делгадо, а след това се отказа от намерението си.
Одри беше най-деловият човек, когото Спенсър познаваше. Едва бе свършила с преглеждането на папките, когато Одри влезе да й каже, че й е запазила билет за полета в шест и тридесет и пет вечерта.
Чудесно. Можеше да тръгне направо оттук. Държеше в кабинета си чанта с най-необходимите неща за непредвидени пътувания. Ще отиде направо на летището. Дейвид може да я проследи, но ще спре до там. Едва ли ще иска да ходи чак в Нюпорт.
Джаред подаде глава, като почука на вратата.
— Хей, братовчедке.
— Здрасти — поздрави го Спенсър и зачака.
— О, не. Какво си намислила сега?
— Нищо, честна дума.
— Одри приготвя чантата ти. Само обещай, че няма да ходиш из гробищата.