Тя кимна и се ухили.
— Никакви гробища.
Той също се усмихна, но сетне красивото му лице помръкна.
— Спенсър, сериозно ти говоря. Трябва да внимаваш.
— Ще внимавам.
— Кажи сега, какво си намислила?
— Нищо. Повярвай ми. Всъщност отивам при родителите си за събота и неделя.
— Така ли? — вдигна недоверчиво вежди той.
Спенсър кимна.
— Слай знае ли?
— Току-що реших.
— Как така?
— Не знам. Иска ми се да замина някъде.
— Идеята може би е добра, но… защо в Нюпорт? Една седмица на Бахамските острови би било много по-добре.
— Мисля, че още не съм готова за това — искам да кажа за цяла седмица на Бахамските острови.
— Да — рече иронично той. — Още страдаш! И родителите могат да ти причинят страдание.
— Джаред! — възрази Спенсър, но си помисли, че той може би има право.
— Само се шегувах. Е, добре де, всъщност не се шегувах, но ти знаеш какво имам предвид. Лично аз смятам, че седмица на Бахамските острови ще ти се отрази добре. Но пък майка ти и баща ти ще се радват да те видят. Знаеш ли, и на нас със Сесили ни липсваш. Децата са луди по теб, Спенсър. Пък и не сме те виждали често, откакто… — Гласът му постепенно заглъхна и той сви рамене. — Откакто Дани почина.
— Да, знам. Ще наваксам пред тях.
— Нямах предвид това. Не е необходимо да наваксваш за нищо пред никого, само ни… липсваш. Татко непрекъснато пита за теб. Иска да отидем с децата да половим риба. Ще дойдеш ли?
Искаше да му каже, че вече не става за компания на никого, но реши, че може би е време да направи някакво усилие и да започне отново да се събира с хора.
— Да, разбира си.
— Между другото, как е Дейвид?
— Кой?!
Не може да бъде! Сърцето й се разтупка лудешки от самия въпрос, сякаш изпита някаква вина.
— Дейвид Делгадо. Сесили винаги го включва в списъка на поканените. Децата на Рива играят на топка в същия парк с нашите, но Дейвид не го виждаме често.
Подиграваше ли й се? Или само бе изпаднал в носталгични спомени? Спенсър не беше сигурна.
— Изглежда… добре — отговори тя.
— Хубаво е, че отново е тук. Също като едно време. Само че сега…
Сега Дани го нямаше. Думите увиснаха във въздуха между тях — неизречени.
— Е, да те оставям да не закъснееш. Целуни леля и чичо от мен. Аз ще държа положението тук — заедно с дядо Атлас — докато се върнеш.
Той вдигна палец нагоре и излезе. Спенсър погледна часовника си. Трябва да побърза, ако иска да стигне навреме на летището.
Но не можеше да замине, без да каже на Слай какво е наумила. Влезе в кабинета му. Той говореше по телефона и тя седна на края на бюрото му да го изчака. Усмихна й се и тя му отговори със същото. Слай не изглеждаше на повече от шестдесет години, при това имаше изключително жизнерадостен вид. Тя се наведе и го целуна по бузата. Той закри с ръка слушалката и попита:
— Това пък защо?
Спенсър чу, че някой продължава да говори от другия край.
— Заминавам. За събота и неделя. Нещо съм притеснена, пък и нямам никаква работа. Бих те помолила да храниш котката, само дето нямам такава.
— Къде отиваш?
— В Нюпорт.
— Искаш да отидеш в Нюпорт сега?
— Слай, знам, че си накарал Дейвид да ме следи и не е необходимо…
— В онова гробище беше необходимо.
— Ще бъда с мама и татко. Какво би могло да ми се случи, освен да ме задушат от обич или да се удавя в минерална вода? — Тя се приближи до вратата и му махна с ръка. — Обичам те. Ще изпусна самолета.
— Какъв самолет… — започна Слай, но тя затвори вратата, сякаш не го беше чула.
Тя не беше вече малко момиче, в края на краищата отдавна бе навършила пълнолетие.
Едва когато самолетът се приготви за излитане, Спенсър се запита защо, по дяволите, отива в Нюпорт. Обичаше родителите си, но времето, прекарано с тях, можеше да бъде истинско мъчение.
Майка й бе станала малко по-разбрана през последните няколко години. Слай Монтгомъри бе положил труд за богатството, което бе натрупал и с което бе изпратил баща й в най-елитните училища, където бе срещнал майка й.
Майка й беше член на дружеството „Дъщери на американската революция“, при това един от най-видните му членове. Тя все още считаше пристигналите преди сто години ирландци в Бостън за новодошли. А испанско говорещите латиноамериканци в Южна Флорида така и си останаха за нея „чужденци“, дори и онези, които бяха родени в Америка.
Спенсър въздъхна и се облегна назад. Стюардесата мина и предложи шампанско преди излитане. Спенсър прие чашата с усмивка. Щеше да й се отрази добре, но не трябваше да пие много, защото трябваше да вземе кола под наем до Нюпорт. Затвори очи и почувства как из тялото й се разлива топлина. Изглежда не можеше да престане да се самоизмъчва.