— Хей, благодаря!
Дейвид бе свил рамене, твърдо решен да не показва, че адски го боли.
— Ти си просто мършаво, богаташко хлапе. Видях, че имаш нужда от помощ.
— Господи, окото ти! — бе възкликнал Дани, без да се обижда от забележката му. — Я по-добре ела с мен.
Тогава Дейвид попадна за пръв път в света на Дани и това бе най-необикновеният миг в живота му. Окървавен и раздърпан, Дани го повлече към клуба с безукорно чисти прозорци, с изглед към залива, с редиците лъскави, красиви яхти. Всички бяха вперили очи в него. Облечените в бяло дами и господата в летни костюми. Не смееше да погледне тези хора, които говореха как онази сган и бежанците съсипват квартала. Вместо тях, се вторачи в яхтите и реши, че най-много от всичко на света иска да има яхта като тези — много повече вкусната храна, която сервираха около него, много повече от тенис кортовете или плувните басейни, каквито имаха всички тези хора. Само една яхта и щеше да бъде напълно щастлив.
Родителите на Дани не му харесаха особено много, но този ден се запозна със Слай и макар да си бе изградил определено мнение за всички богати хора, той му допадна, още като го видя.
Слай разбираше от политика. Беше чувал за бащата на Дейвид и дори познаваше дядо му. Плати обяда на момчето и когато видя огромните му, изпълнени със страхопочитание очи, му каза:
— Америка, момче. Това е Америка. Повярвай ми. Протягаш ръка и получаваш онова, което искаш. Единствената разлика между теб и тези хора е, че техните прадеди са дошли тук и са го направили вместо тях! — И му намигна.
Дейвид си тръгна с мисълта, че никога повече няма да види Дани или Слай. Но след две седмици, съвсем ненадейно, той получи стипендия за престижното училище на Дани и Майкъл.
Маклауд настоя да я приеме. Всеки път щом някой от другите ученици се опитваше да му се подиграе, Дани плътно заставаше до него и скоро стана най-добрият му приятел. За щастие, беше страшно добър атлет и онова, което правеше за бедното момче — бежанеца — беше изумително. Наскоро след това, по-малката сестра на Дейвид — Рива — също получи стипендия. А Дани се държеше великолепно и с нея.
Спенсър се бе появила… по-късно.
Дейвид отново погледна часовника си, поколеба се дали да не изтича до Дани, сетне реши да се прибере. По-добре да му се обади, отколкото да ходи у тях. Щеше да му бъде по-лесно да говори със Спенсър по телефона. Пък може да се обади и самият Дани, или пък икономката.
Беше странно, че Дани, роден и живял в охолство и разкош, стана полицай. Работеше в отдела, който се занимаваше с разследване на убийствата. Точно там се срещнаха отново, след като години наред всеки бе следвал своя собствен път. Мечтата на Дани беше един ден да стане прокурор. Всъщност мечтаеше да се издигне много нависоко и да поеме по дългия път на политиката. Но първо искаше да научи колкото може повече от улицата, да промени цялата система и да премахне престъпността. Когато Спенсър разбра с какво ще се занимава Дани, се разтревожи, но той побърза да я увери, че няма нищо страшно.
— Случаите, с които ще се занимавам, са напълно безопасни, Спенсър. Какво могат да ми сторят жертвите? Та те вече са мъртви!
Спенсър се бе опитала да го разубеди, повтаряйки, че виновници за смъртта на другите са престъпниците, но явно тя наистина го обичаше и подкрепяше, защото Дани още работеше в сектор „Убийства“. Понякога при мисълта, че тя принадлежи на друг, а не на него, сърцето на Дейвид се свиваше от болка. Може би през всичките тези години той беше несправедлив към Спенсър. Или пък тя се бе променила. Не знаеше. Във всеки случай това вече нямаше значение. Тя беше съпруга на Дани и бракът им беше щастлив. Тя и Дани произхождаха от един и същ свят. Те знаеха как да живеят в него и как да се борят. Навярно всички бяха очаквали те да се оженят, така както клатеха глави при предположението, че Спенсър Ан Монтгомъри може да свърже живота си с Дейвид Делгадо.
Всичко това беше стара история. Дейвид си имаше свой собствен живот и си го живееше. Ала понякога имаше чувството, че колкото и да иска да избяга от миналото, то пак накрая го настигаше.
Къде, по дяволите, е Дани? Слънчевите лъчи се сипеха безпощадно върху главата му. Огледа се за последен път и започна да тича към дома си.
И неговата къща беше хубава. Съвременна, с три спални, близо до морето. Яхтата му стоеше отзад. Той отвори предната врата и се запъти към телефона.
— Какво става? Какво, по дяволите, правиш тук? — попита Дани.
Отговорът дойде светкавично, под формата на три бързо изстреляни куршума. Единият изсвистя покрай ухото му. Другите два заседнаха в корема.