После Дейвид му стана партньор…
Заболя я главата. Бе изпила шампанското прекалено бързо. Притисна слепоочията си с пръсти и се опита да премахне болката.
Някой седна до нея и тя с неудоволствие въздъхна. Надявала се бе да се разполага сама на седалката през цялото пътуване.
Егоистка! — присмя се тя над себе си. Не можеше да тормози хората в самолета, само защото има лични проблеми.
Спенсър отвори очи, като реши да бъде сдържана, но учтива със съседа си.
Но в мига, в който ги отвори, поздравът замръзна на устните й и зяпна в почуда. Невъзможно.
До нея седеше Дейвид. Гледаше я. Чакаше реакцията й.
Спенсър изпъшка и отново затвори очи. Пак ги отвори, но той не си беше тръгнал. Този път изглежда щеше да я придружи до Нюпорт. В края на краищата Слай му плащаше.
— Накарал си дядо ми да плати за първа класа? — попита разярено тя.
— Точно така — отговори той с мрачна усмивка.
Стюардесата му предложи шампанско заедно с ослепителната си усмивка. Той прие питието и й върна усмивката. Тъмносините му очи заблестяха и на лявата му буза се появи малка трапчинка. Заболя я отвътре, като я видя. Дощя й се да го удари. Да изпищи. Да избяга.
По дяволите, нали се опита да избяга!
Но макар отчаяно да желаеше това, тази привилегия очевидно й бе отнета. Отново срещна демона от миналото си и по всичко личеше, че двамата заедно поемат пътя към ада.
— Отивам в дома на майка си.
— И на мен така ми казаха.
— Съмнявам се дали ще си добре дошъл там. Родителите ми не са сред най-големите ти почитатели. Никога не са били.
Той вдигна вежди.
— Какво прозрение. Макар че ти отне доста време да стигнеш до него.
— Нямаш право да ги съдиш.
— А те какво право имат да ме съдят?
Тя не отговори на въпроса му и продължи:
— Няма да ти позволят да останеш. Ти не си човекът, с когото биха искали да ме виждат.
— Вече си голяма, Спенсър. Би трябвало сама да избираш приятелите си.
— Какво те кара да мислиш, че те имам за приятел?
— Добре тогава. Аз съм врагът, с когото обичаш да се чукаш веднъж на десет години.
Тя стисна здраво зъби и почувства, че тялото й се стяга.
— Защо не заминеш някъде? — попита тя.
— Мога и да замина, Спенсър — отговори тихо той. — Навремето отидох в армията. Видях Близкия изток. Накрая Европа. Заминах и дълго време ме нямаше. Дори когато се върнах и отидох при най-добрия си приятел в полицията, правех всичко възможно да стоя далеч от теб. Мисля, че се справих адски добре, но белезите, които носих през всичките онези години, облекчиха малко задачата ми. После Дани умря — и ти реши да играеш ролята на детектив. Да, ще замина. Но след като всичко свърши.
— И кога ще бъде това? — попита тихо Спенсър.
— Предполагам, че след като убиецът на Дани бъде заловен.
— Това може да продължи дълго. Още никой не е открил нищо.
— Но нещата вече не стоят така. Забрави ли, че Дилия е в затвора благодарение на теб?
— И някой може би е доволен от това?
— Много хора са доволни. И много хора знаят, че ти изведнъж реши да се ровиш в живота им заради Дани. Може би ти си катализаторът, който ще ни задейства, Спенсър. Но ако това е така, ти си в опасност.
— Значи ще ме охраняваш. Дори в дома на родителите ми. Заради Слай.
— Много си проницателна тази вечер.
Тя понечи да стане, но той я задържа.
— Спенсър, това е самолет. Не можеш да избягаш оттук.
— Сигурен ли си, че имаш билет за първа класа?
— Ето, това е най-гадното. Всеки може да си купи билет за първа класа. Дори чужденците.
Спенсър се обърна към него и блъсна с юмрук по възглавничката, която й бяха дали.
— Жалко — рече само тя.
Усети как той се вцепени. Вената на врата му сигурно пулсира. Единственото, което издаваше гнева му, бяха очите — те ставаха почти черни.
— Кучка! — рече на испански тихо той.
Тя стисна зъби, облегна глава назад и затвори очи. Някога, много отдавна, бе научила много неща за неговия свят. Изучила бе всичко за Кастро и Куба. Научила бе всичко за баща му. Научи се да харесва кубинската храна, научила бе и много думи. Тази със сигурност я знаеше.
Миналото наистина не бе приключило. А Дани се бе появил помежду им, настанил се бе сякаш между тях.
Усещаше топлината, която Дейвид излъчваше. Долавяше уханието му. Неволно си спомни, как я бе докоснал и как я бе накарал да забрави, че светът съществува.
Колко много го бе обичала някога. Колко страстно. Дори сега можеше да я накара да забрави…
Да забрави Дани.
Трябва да намери убиеца му. На всяка цена. Не го ли направеше, вечно щеше да живее с чувството, че Дани не й е простил.