Господи! Само да можеше да избяга.
Но Дейвид имаше право. Намираха се в самолет, на девет хиляди метра над земята.
Нямаше къде да отиде.
Девета глава
За изненада на Спенсър, тя спа през по-голямата част от полета. Благодарение на шампанското.
Пропусна и вечерята. Когато се приземиха, умираше от глад. Слезе от самолета. Дейвид вървеше зад нея. Не направи опит да й помогне с чантата или якето. Следваше я по петите и застана зад гърба й, когато се приближиха до гишето за даване на коли под наем.
— Да наема ли отделна кола? Или ще ми позволиш да бъда в твоята? И в двата случая Слай ще получи сметката.
Тя го погледна ядосано и подписа документите.
— Ще има ли други шофьори? — попита хубавата млада служителка.
— Не — отговори Спенсър.
— Да — рече Дейвид, отвори портфейла си и сложи шофьорската си книжка до тази на Спенсър.
Главата й се пръскаше от болка, а стомахът й къркореше. Искаше час по-скоро да се измъкне оттук.
— Тогава двама шофьори — уточни служителката.
— Все едно — рече Спенсър, като се опитваше да говори спокойно. Забеляза, че младата жена хвърли на Дейвид състрадателен поглед, че има такава противна спътница. Забеляза също, че Дейвид й отвърна със сияйна усмивка.
Спенсър се отправи към изхода. Дейвид тръгна след нея, като се оглеждаше.
— Идвал ли си друг път в Бостън? — попита тя.
Той поклати глава.
— Ню Йорк, Чикаго, Лондон, Мадрид, Париж, Рим — да, но никога в Бостън.
След няколко минути се озоваха пред друго гише, за да вземат ключовете. Дейвид я последва до колата, приближи се по навик до шофьорското място и протегна ръка за ключовете.
— Извинявай, но ти позволих да се возиш в моята кола, а не да шофираш.
— Спенсър, не е нужно да се караме за всяко…
— Не! Колата е моя.
— Това е кола под наем!
— Аз съм я наела. Освен това се намираме в град, който аз познавам, а ти не. Пък и не знаеш нищо за шофьорите в Бостън. Чувал ли си, че те са страшилище за нюйоркските таксиметрови шофьори.
— Сигурен съм, че ще са много развълнувани, ако чуят колко е лошо мнението ти за тях.
— Не казах, че са лоши шофьори, само са агресивни.
— Нима? И аз мога да бъда доста агресивен. А сега ми дай ключовете.
Спенсър разбра, че е безсмислено да продължава да спори с него и пусна ключовете на земята отпреде му. Мина от другата страна и седна в колата, докато той се навеждаше да ги вземе.
Движението около летище „Логан“ можеше да бъде убийствено, особено в петък вечерта. Започна умело да си проправя път между колите, сякаш бе живял тук през последните петдесет години.
— Направо в Нюпорт ли?
— Да! — сопна му се тя, после промени решението си. — Не. — Умираше от глад.
— Гладна си, а? — подразни я той. — А, да. Изпусна онази страхотна пържола в самолета. Предполагам, че познаваш всички луксозни заведения в града. Нямам нищо против, ако ме заведеш в едно от тях.
— Наистина знам няколко невероятни места — отговори мило Спенсър.
Обясни му къде се намира кафене „Хард Рок“ и когато стигнаха до него, тя изскочи от колата, докато Дейвид още гледаше към вратата. Дейвид слезе, като хвърли злобен поглед на Спенсър, щом чу оглушителната музика.
Спенсър се чудеше какво прави. Главата й се пръскаше от болка. В „Хард Рок“ можеше да бъде много забавно. Тя обичаше да се разхожда из кафенето и да разглежда рокаджийските забележителности от миналото.
Но не и когато главата я болеше. Както сега. Довела бе Дейвид тук, защото знаеше, че е уморен и ядосан и вероятно му се искаше, независимо от това какво дължи на Слай, да не се е съгласявал да идва тук. За жалост, тя съжаляваше не по-малко от него.
Но преди всичко умираше от глад. Поръча си кафе и пилешка салата. Той си поръча само кафе.
Музиката беше болезнено силна. Заведението беше препълнено. Бизнесмени с костюми, хубави млади момичета с много къси поли. Дейвид дори не се опита да говори. Седеше облегнат назад, пиеше кафе и с интерес наблюдаваше публиката.
И на Спенсър не й се приказваше, но тъй като той не казваше нищо, тя изведнъж попита:
— Обичайната ти петъчна вечер, а?
Той сви рамене. Спенсър внезапно осъзна, че не знае нищо за живота му. Когато Дани беше жив, тя бе отбягвала Дейвид, но умираше от любопитство да узнае как живее. Но Дани не отваряше дума, пък и тя не смееше да пита. Ядоса се, когато осъзна, че иска да знае всяка подробност от живота му и че още го ревнува. Колко нелепо! Да не би да си въобразяваше, че прекарва живота си сам?
— Какво правиш? — попита тя. — Когато не следиш някого?
— Зависи.