— От какво?
— С кого съм.
Тя отпи от кафето, като се опитваше да не мига. Изведнъж той се наведе към нея, за да бъде сигурен, че ще надвика музиката.
— Защо го увърташ, Спенсър? Защо не ме попиташ направо за половия ми живот?
Спенсър успя да запази самообладание.
— Имам право да съм поне малко загрижена за това.
— Нима?
Тя усети, че се изчервява, въпреки усилията да скрие смущението си.
— Не внимавахме, когато…
Той я изгледа продължително, мълчаливо, но искаше да чуе нещо повече и накрая каза:
— Не се притеснявай за болести, Спенсър. Свърши ли?
— Какво?
— Свърши ли с вечерята? Боли ме глава и ми омръзна да викам.
— Можеше да ме събудиш, за да вечерям в самолета.
— В това настроение, в което беше ли? Не мисля така, госпожо Хънтингтън. А ти можеше да избереш друго заведение, в което да вечеряш точно тази вечер.
Тя вдигна вежди.
— Не обичаш ли вече рокендрол?
— Обичам. Но не и тази вечер. Може ли да платим и да тръгваме?
Бяха им донесли сметката. Спенсър я бе бутнала под чинията си. Сега я извади да я види.
— Дай ми проклетата сметка.
— Защо?
— Защото съм женомразец или ме наречи какъвто искаш. Само ми я дай!
За своя изненада тя му я подаде. Излязоха мълчаливо от ресторанта. Когато пиколото докара колата, беше почти полунощ.
— Аз знам пътя — каза Спенсър.
— Влизай в колата, Спенсър. Моля те! — добави той, щом видя свирепия й поглед.
В петъчната нощ улиците бяха почти пусти. През първата половина от пътя Спенсър седя напрегната, но сетне клепачите й натежаха. Накрая облегна глава назад и задряма.
Събуди се от нечие разтърсване. Отвори очи и видя, че лежи в скута на Дейвид. Чувстваше се удобно там. Обзе я мимолетна тъга по миналото. Да, добре й беше да усеща уханието му, да го чувства до себе си, плата на панталона му, твърдостта му.
Изправи се бързо и замига.
Намираха се пред външната врата на дома на родителите й. Къщата можеше да се нареди сред най-красивите в района. Беше строена през 1900 година и цената й непрекъснато се покачваше. Беше смешно голяма за двама души, но докато паднеше снегът, родителите й живееха там сами заедно с прислугата.
— Тази ли е? — попита Дейвид.
Спенсър кимна.
— Как разбра?
Още беше сънена и не можеше да се ориентира.
— Слай ми даде адреса. Не че не можех да я намеря сам. Попитах на бензиностанцията долу за къщата на семейство Монтгомъри.
— Така ли?
— Как се влиза тук — без да те арестуват?
Спенсър махна падналата върху лицето си коса и посочи към звънеца.
— Натисни го.
— Доста е късно.
— Майка ми е нощна птица.
— Кой е? — попита един предпазлив мъжки глас.
— Хенри, Спенсър е. Отвори, ако обичаш.
— Да, госпожо Хънтингтън. Веднага.
Дейвид я погледна въпросително.
— Хенри?
— Икономът.
— И той ли е нощна птица?
— Вероятно не. Но му плащат добре. Външната врата се отвори.
Поеха по една виеща се алея. Къщата беше огромна. Отпред се издигаха високи колони в гръцки стил.
— Тук ще ни трябват поне още стотина души да те следят.
Тя му хвърли кръвнишки поглед.
— Точно така. Икономът може да ме нападне.
— Може. Не го познавам. А ти какво мислиш?
— Мисля, че Слай си пилее парите.
Дейвид не отговори.
— Какво да направя с колата?
— Остави я тук. Шофьорът ще се погрижи за нея сутринта.
Само преддверието е няколко десетки квадратни метра, помисли си Дейвид, когато влезе вътре. Полилеят над главата му вероятно струваше достатъчно, за да изхрани половината бездомни в областта за една година. Вляво имаше огромна бална зала, а вдясно — библиотека, по-голяма от няколкото обществени библиотеки, в които бе ходил.
В средата имаше мраморно стълбище с орнаменти от ковано желязо, което елегантно извиваше към балконите на втория етаж. Едва влязоха и се появи майката на Спенсър, облечена с широка нощница и подходящ пеньоар. Съпругът й — с кадифен халат — се показа зад нея. Дейвид имаше чувството, че е попаднал в съвременна сапунена опера.
— Спенсър!
Мари Луиз Монтгомъри прегърна дъщеря си, радостна, че я вижда. Сетне погледна през рамото на Спенсър и видя, че Дейвид стои в преддверието и чака.
— Дейвид! — възкликна тя със съвсем различен тон, макар че смело се опитваше да запази някакво подобие на усмивка.
Той бе видял родителите на Спенсър на погребението на Дани. Държаха се учтиво и сърдечно един с друг — какво друго биха могли да сторят, когато погребваха човек като Дани? Освен това се съобразяваха със скръбта на Спенсър.
Но сега…
Мари Луиз се опитваше да запази спокойствие. Пусна дъщеря си и го погледна.
— Спенсър, ти… Довела си Дейвид.