— Не съвсем, госпожо Монтгомъри. Тук съм по служба — добави глухо той.
— За какво говори той? — попита Джо Монтгомъри и пристъпи напред. Той дръпна Спенсър от ръцете на майка й и я прегърна, без да сваля очи от Дейвид.
— Нищо, татко. — Спенсър се обърна и погледна изпитателно Дейвид. Той сви рамене, а погледът му говореше, че е по-добре да каже на родителите си за опасенията на Слай, отколкото да си мислят, че го е довела тук за развлечение.
— Дейвид, какво има? — попита тихо Джо.
Дейвид отново сви рамене. Започна да съжалява за прибързаното си решение. Нито харесваше, нито уважаваше Джо Монтгомъри особено много, но той по външност приличаше на Слай — висок, слаб, излъчваше достойнство. Според Дейвид, Джо нямаше нищо против него. Майка й бе решила, че той не е подходящ за Спенсър, а Джо само се бе съгласил с онова, което тя мислеше, че е най-добре за единственото им дете.
— Нищо особено. Слай е малко разтревожен, защото някои неща около разследването на смъртта на Дани се нажежиха. Помоли ме да държа под око Спенсър.
— Дори тук? — попита леко възмутена майка й.
— Слай е предпазлив човек.
— Знаете ли какво — намеси се Спенсър, — наистина е много късно. Сигурна съм, че има свободно легло за Дейвид, а самата аз съм изтощена. Ще разговаряме утре сутринта. Лягам си.
Тя се приближи до вратата и взе малката си пътна чанта от ръцете на Дейвид.
— Благодаря — каза бързо тя и се запъти към мраморното стълбище.
Почувства, че я пронизват три чифта очи. Не, четири. Хенри се бе появил безмълвно, като по чудо, с халат, не по-малко елегантен от този на баща й, за да се погрижи за настаняването на Дейвид. Спенсър му махна с ръка.
— Здравей, Хенри!
— Добре дошла, госпожо Хънтингтън.
— Благодаря.
Спенсър продължи към стълбите. Нека да стоят там и да зяпат цяла нощ.
Но не стана точно така.
— Какво ще кажеш да пийнем по едно бренди, Дейвид? — чу тя гласа на баща си. — Хенри ще ти занесе нещата, а аз ще ти покажа стаята за гости, когато се качим.
— Аз… С удоволствие — отговори Дейвид.
— Може и аз да пийна нещо… — започна Мари Луиз.
— Не, трябва да си лягаш. Ще дойда след малко — прекъсна я Джо.
Спенсър се обърна, защото не можеше да се сдържи да не види сцената долу.
Майка й гледаше стъписана, но баща й имаше решителен вид. Мари Луиз докосна гърлото си и каза с неодобрение:
— Е, предполагам…
Спенсър изпита съчувствие към майка си. Самата тя умираше от любопитство да чуе какво ще си кажат двамата мъже. Едва не изтича обратно по стълбите, за да помоли да я пуснат да присъства на поверителния им разговор.
За съжаление знаеше, че ще й откажат както на майка й. Пък и наистина беше уморена. Изтощена. Ако не си легнеше веднага, щеше да падне. Беше уморена до смърт.
Смърт…
Каква ужасна дума й хрумна. Тя потрепери силно и забърза по коридора към стаята си.
Беше си същата, каквато я помнеше, когато като малка идваше да прекара лятото тук. Пердетата бяха от златиста дамаска, а завесите над леглото от черешово дърво бяха същите, както и юрганът. Подът беше дървен, застлан с мек персийски килим. Железните радиатори, останали въпреки включването на централно отопление, бяха боядисани в светло бежово. Стените бяха облепени с тапети на слънца, които стигаха почти до тавана. Стаята беше уютна, приятна, обзаведена преди много години от талантлив дизайнер. Не че не я харесваше. Но чувстваше, че тук няма почти нищо от самата нея. Единственото, което наистина харесваше, беше банята, със старите й кранове и огромна вана на крака във формата на животински лапи. Харесваше и балкона — той гледаше към розовите градини и басейна, който поддържаха затоплен през цялата година, в случай че някой иска да поплува.
Спенсър пусна чантата си до леглото и излезе на балкона. Долови уханието на розите. Балконът се простираше по цялата западна страна на къщата, но Спенсър все едно беше сама на света — толкова тиха беше нощта. Тя се върна в стаята си, изкъпа се набързо и си легна с надеждата, че след такава умора ще заспи бързо.
Но сънят не идваше.
Вместо това затвори очи и си спомни нощта, в която арестуваха Дейвид.
Очите му. Никога нямаше да забрави как я бе погледнал. Мраз прониза сърцето й. Опита се тогава да изтича долу и да разбере какво става, но баща й стоеше на стълбите и я хвана. Започна да се съпротивлява като обезумяла, викаше истерично, но той не я пускаше. Докато успее да се отскубне от него, Дейвид и полицейската кола бяха заминали. Майка й беше неумолима. Естествено твърдеше, че никога нямало да извика, полицията, ако знаела, че това е Дейвид. Но, в края на краищата, той също трябвало да разбере, че е незаконно да влиза в чужда собственост, както и да чупи прозорци.