Това беше най-кошмарната нощ в живота на Спенсър. Доводите й не трогнаха майка й. Спенсър каза и на двамата, че повече не иска да ги вижда.
Напусна ги още на другия ден след като Дейвид я изостави.
Отново потрепери само при спомена за случилото се преди толкова много време. Дейвид беше нейният живот, а си бе отишъл. Защитила бе родителите си. Но същевременно ги мразеше. Минаха години, докато им прости. Отначало дори не се връщаше при тях през ваканциите. Всъщност, ако не беше Слай, тя може би никога нямаше да им прости — нито на себе си. Беше толкова обидена, че хората, които обича, й бяха сторили такова зло.
Всичко стана толкова отдавна. Превъзмогна го. Омъжи се за Дани, беше щастлива с него. Но сега…
Сега отново се бореше. Приятно и беше да е близо до Дейвид. Да изпитва чувството, че спомените за тяхната връзка се връщат, а бракът — избледнява. Спенсър прехапа леко устни и си призна, че никога не е преставала да обича Дейвид. Това не означаваше, че не бе обичала Дани. Но може би не така, както трябва. Но имаше и моменти, когато забравяше за всичко и желаеше единствено Дейвид. Сега бяха възрастни хора, имаха си свой живот. И тя не се осмеляваше да се отдава на прекалено дълбоки чувства, докато…
Докато душата на Дани намери покой. Едва тогава, може би…
Изведнъж отвори очи. Чу някакъв шум. Изскърцване. Шепот. Погледна към френския прозорец, откъдето се излизаше на балкона. През тънките тюлени завеси, които леко се полюшваха от ветреца, забеляза някаква сянка.
Сърцето й подскочи в гърлото. Не вярваше на Слай, че някой иска да я убие. Но сянката изглеждаше толкова заплашителна, извисяваше се на лунната светлина, уголеми се, когато се приближи до прозореца.
Спенсър скочи от леглото. Прекоси бързо стаята и се прилепи до стената на френския прозорец.
Сянката започна бавно да се придвижва навътре. Спенсър искаше да извика, но се страхуваше. Върху нощното й шкафче стоеше голяма порцеланова статуетка. Тя я грабна, когато сянката влезе в стаята. Вдигна оръжието си и замахна. Сянката се обърна. Една ръка отклони удара й и на устата й се залепи длан, когато най-сетне се накани да извика.
— Спенсър, навремето ме арестуваха, че хвърлям камъчета по прозореца ти! Сега сигурно ще ме осъдят на смърт, че съм влязъл в стаята ти.
— Дейвид! — възкликна тя, като се отскубна от него. — Негоднико! Изплаши ме до смърт! Защо не почука?
— Не исках да те събудя. Исках само да се уверя, че всичко с теб е наред.
Спенсър остави статуетката върху нощното си шкафче, като трепереше, а сърцето й туптеше лудешки. Дейвид беше прекрасна сянка, по дяволите! Беше се изкъпал и беше само по джинси. Спенсър обожаваше уханието му на чиста плът. За миг се изкуши да се хвърли в прегръдките му, да му каже, че се страхува и че иска да прекара нощта до нея.
Но какво би казал той? Че ще се събудят сутринта пред взвода за разстрел? Това едва ли имаше някакво значение за него. Изобщо не му пукаше какво ще си помислят родителите й. Беше научил, че достойнството е най-важното нещо.
Спенсър затвори очи. Усети как леко й прилоша. Засрами се, че толкова бързо забрави, че е обичала Дани. Колко бързо избледняваше всичко — миналото и бъдещето, когато беше близо до Дейвид. Оставаше само копнежът. А след това…
Щеше да си спомни болката едва по-късно.
Дани беше един от най-прекрасните хора на света. И тя го бе обичала.
Но едно време бе обичала и Дейвид. И ако само я докоснеше…
Но той не го направи. Обърна се и тръгна към френския прозорец.
— Поразително — отбеляза иронично той. — Настанен съм в съседната стая. Изглежда ми имат доверие като куче пазач. При най-малкото нещо — викай. Ще оставя вратата си отворена.
— Нищо няма да се случи тук — отговори тя.
— Защо?
— Нима ми се случи нещо след премеждието в гробището. Ако тогава ме грозеше опасност, вината си беше моя.
— Спенсър, бъди добра и се дръж прилично, моля те.
— Нищо няма да се случи. Не и тук.
— Е, надявам се. — Той се поколеба и добави: — Може би трябва да поживееш известно време при родителите си…
— А може би не трябва! — прекъсна го тя възмутено.
— Реши бързо да избягаш.
— Не съм избягала.
— Избяга. Винаги бягаш, при това бързо. Но този път това може да не е толкова лоша идея.
— Дейвид, дойдох тук за почивните дни. Това е всичко.
Той сви рамене и каза:
— Е, късно е. Предлагам да довършим спора утре. Дейвид тръгна да излиза, но тя го повика:
— Дейвид!
— Да?
— Какво искаше баща ми?
— Личен разговор с мен.
Спенсър стисна зъби и повтори с монотонен глас: