— Какво искаше баща ми?
Дейвид се поколеба за секунда.
— Извини се. Каза, че съжалявал, задето тогава ме арестували.
Ветрецът изшумоля и тюлените пердета се раздвижиха.
— А ти какво му каза?
— Че е било много отдавна. И че вече няма значение. Лека нощ, Спенсър.
Той се спря за миг и я погледна. Сетне изчезна, а тя остана да лежи будна и продължаваше да мисли за него.
Той беше в съседната стая.
Толкова близо.
Когато на следващата сутрин се събуди, другите вече бяха станали и закусваха на верандата. Денят беше хладен, но грееше слънце. Чудесно утро да седиш навън и да усещаш ветреца и топлината. Дейвид държеше в ръка чаша с кафе. Не че седеше на масата с родителите й като приятел, когото не бяха виждали отдавна, но поне беше там, пиеше кафе и гледаше добре поддържаната трева.
— Спенсър, мила! — рече майка й. — Изглеждаш отпочинала и освежена. Помислих си, че след като си тук, ще дойдеш да обядваме заедно е Дейзи Итън.
— Съжалявам, мамо, искам да видя плажа и къщите днес. Може да ми хрумне някоя идея за проект.
— Спенсър, не е необходимо непрекъснато да работиш — възрази жалостиво майка й. — А къщата на Дейзи Итън е много по-хубава от онези безвкусни къщи, отворени за посещение. Ако Дани беше жив, можеше сега да си бременна, той да се е отказал от глупавите си идеи за борба е престъпността. Вие двамата…
— Мари Луиз! — прекъсна я грубо Джо.
Спенсър щеше и сама да възрази, но думите на майка й пронизаха сърцето й като е нож — сякаш някой завъртя метална кука в плътта й.
Тя погледна баща си леко изненадана. Той се бе навел към майка й и я гледаше строго.
— Спенсър и Дани имаха право сами да изберат начина си на живот, също както и ти си свободна да изпълняваш капризите си. Да напомняш на Спенсър, че съпругът й е бил убит, съвсем не ми се вижда уместно.
Мари Луиз ахна, вперила поглед в съпруга си. Обида изпълни очите й, щеше да се разплаче.
Спенсър си помисли колко пъти майка й се бе намесвала в живота й и за миг остана неподвижна. Винаги бе прощавала на Мари Луиз. Никога не бе искала да наранява чувствата й. Но баща й имаше право.
Спенсър стана. Почувства, че родителите й я гледат, а Дейвид бе вперил в нея изпълнен с любопитство поглед.
— Трябва да тръгвам — каза тя тихо и се обърна.
Вече приближаваше до гаража, когато усети, че Дейвид е на две крачки зад нея.
Обърна се.
— Какво? Няма ли да има аплодисменти? — попита тя с огорчение. — Мисля, че получих хубава плесница в лицето, а ти?
— Спенсър…
Тя не искаше да чува нищо. Отвори гаража и видя колата под наем там. Ключовете висяха на таблото. Отиде до шофьорското място, вмъкна се вътре и тръшна вратата след себе си.
Дейвид седна до нея.
Излезе на алеята пред къщата и подкара напред, напълно отчаяна. Дължеше на Дани толкова много, а му изменяше. А и какво правеше сега, по дяволите?
Дейвид седеше смълчан.
— Кажи нещо! — настоя тя.
Той помълча още малко, после каза тихо:
— Не мога да се преструвам, че едно време съм уважавал майка ти…
— Ти я мразеше.
— Изобщо не ме е интересувала. Но сега я съжалявам и може би едва сега разбрах нещо. Тя не може да е различна, Спенсър. Твоите възгледи са по-широки. Изпратили са те в частно училище, но в квартала е било пълно с деца от гетото. Цял живот си гледала как прииждат бежанци. Разбрала си неща, които другите не са и подозирали. Майка ти никога не е имала тази възможност. Била е богата. Обградена е била с обич и разкош. Не е могла да приеме онова, което не е знаела и още не може да приеме нещата, които я плашат. Но тя може да се промени, Спенсър. Всеки може да се промени. И тя те обича.
Обърна към него. Не можеше да повярва на ушите си.
— Светофара, Спенсър!
Видя червената светлина пред тях, точно когато се намираха пред стръмен склон. Настъпи спирачката с всичка сила. Нищо.
— Спенсър! Удари спирачки!
— Това правя! Не работят.
Почти летяха по нанадолнището — наклонът придаде на колата допълнително ускорение. В подножието на възвишението колите се движеха лениво. Отвъд светофара се виждаше бяла ограда. Зад нея — скала, трева и цветя. Зад скалата — далече долу — се простираха скалистите брегове на Атлантическия океан.
Колата се наклони на една страна. Спенсър извика, като не отлепяше крака си от спирачката. Дейвид се хвърли напреки — кракът му стъпи върху нейния.
Никаква допълнителна сила не можеше да помогне.
Колата набра още скорост и Спенсър впери ужасен поглед в приближаващото кръстовище.
Светнала бе зелената светлина. Движението пред тях спря. Остана само малката бяла ограда от колове. И скалата.
Водата и скалистия бряг…