Полетяха към кръстовището.
После пред тях се ширнаха небето и океанът.
Десета глава
Дейвид изви рязко волана надясно. Взеха завоя, като отнесоха половината колове от бялата ограда. Врязаха се в уличното движение. Слава Богу, че не беше много натоварено. Отвсякъде се чуваха клаксони, докато колата се накланяше ту наляво, ту надясно и се плъзгаше на две колела.
Пътят още беше леко наклонен. Достатъчно, за да поддържа движението на колата. Ужасена, вперила поглед в профучаващите край тях коли, Спенсър успя да вдигне ръка и да натисне с всичка сила клаксона. Колите се стрелкаха ту вляво, ту вдясно. Гуми скърцаха по настилката. Следваше завой, а след него — гъсти храсти.
— Отивам там — рече напрегнато Дейвид.
Спенсър отвори уста да протестира, но не можа. Той имаше право. Отвъд тях сигурно идваше друг завой, друга ограда. Сетне полет в бездната и щяха да се разбият долу в скалите.
Или да се блъснат в друга кола, автобус, мотоциклет. Все с нещо ще се сблъскат. Ще причинят смъртта и на други хора.
Спенсър мълчеше. Гърлото й беше пресъхнало. Завъртяха се рязко на следващия завой, но после Дейвид изправи волана и се озоваха в храсталака. Спенсър изпищя, като чу как клоните покрай тях пращят и удрят по колата. Стъклата се счупиха и се посипаха върху тях като смъртоносен дъжд. Спенсър инстинктивно затвори очи.
Като по някакво чудо колата спря. Спенсър остана неподвижна на мястото си, като се боеше да отвори очи. Почувства върху себе си тежест. Нещо топло. Дейвид. Мъртъв ли беше?
Осмели се да отвори очи, едва когато усети, че той се отмества от нея. Между тях се посипаха стъкълца.
— Добре ли си? — попита тихо той.
Спенсър седеше с широко отворени очи, но успя да кимне. Косата й беше пълна с парченца от стъкло. Протегна ръка, но той я хвана.
— Внимавай. Не мърдай. Аз ще изляза и ще те измъкна.
Дейвид отвори вратата. Заседнали бяха в храстите. Предното стъкло откъм неговата страна беше пробито от клон. Само на няколко сантиметра от главата му.
Задърпа нейната врата, изруга, сетне се хвърли с всички сили върху нея и отново я дръпна.
Спенсър чу сирените и моментално затвори очи. Мразеше воя на сирените. Винаги я караха да потръпва. Дори когато знаеше, че идват на помощ. Слава Богу, че на нея и на Дейвид им нямаше нищо.
Той успя да отвори вратата. Протегна ръце към нея. Лицето му беше напрегнато, красиво, делово.
— Имаш ли нещо счупено? Сигурна ли си? Врата, гърба…
— Нищо ми няма — успя да отговори Спенсър, без гласът й да потрепери.
— Внимавай! Бавно. Пази се от стъклата — предупреди я той.
Първа пристигна една полицейска кола, зави и спря до тях. Полицаят не изглеждаше на повече от двадесет години, но действаше светкавично. Подаде им ръка, попита ги дали са добре.
— Исусе, цяло чудо е, че сте невредими! — възкликна той, като се почеса по главата, загледан в колата. — Какво се случи, по дяволите?
— Спирачките отказаха — отговори Спенсър.
— Колата под наем ли е? — попита той.
Тя кимна.
— Наехме я снощи в Бостън — добави Дейвид.
Пристигна и линейка. Една лекарка с къса къдрава черна коса и гаменска усмивка хвана Спенсър под ръка и й каза, че имат специален вакуум, който изсмуква парченцата счупени стъкла от косата.
Спенсър се остави да я отведат да я почистят, а Дейвид остана да разговаря с полицая. Видя го как извади шофьорската си книжка и документа за наемането на колата, сетне забеляза, че ризата му е раздрана. Парченцата стъкло в черната му коса блестяха на слънцето.
— Как е? По-добре ли се чувствате сега? — попита младата лекарка. — Мисля, че и двамата трябва да дойдете в кабинета за спешни случаи, само за да се уверим, че нищо ви няма. Сигурно ще ви боли всичко — от главата до петите. В такива случаи човек инстинктивно се свива в очакване на удара. Гореща баня ще помогне. И се движете. Болките ще минат.
Спенсър кимна разсеяно, като не откъсваше очи от Дейвид. Той изглежда настояваше за нещо и ченгето отново се почеса по главата.
Пристигнаха още полицейски коли. Един по-възрастен мъж с цивилни дрехи дойде да разговаря със Спенсър, а лекарката с гаменската усмивка изчезна някъде.
— Вие ли шофирахте, госпожице?
Спенсър кимна.
— И казвате, че спирачките са отказали?
— Точно така. Внезапно отказаха.
— Независимо от всичко, шофьорът е отговорен за превозното средство. Ще ви глобим за нарушаване на правилника. Имате невероятен късмет.
— Ще ме глобите ли? — възкликна недоумяваща Спенсър. — Но ние наехме тази кола едва снощи! Глобете агенцията, която ги дава под наем!
— Сержант, почакай! — извика някой. Другият млад полицай, който бе разговарял с Дейвид, бързаше към тях. — Сержант, това е Спенсър Монтгомъри Хънтингтън.