Докато Дани Хънтингтън се опитваше да каже нещо, фигурата изчезна. От устата му не излезе никакъв звук. Той се строполи на земята.
Не изгуби съзнание. Тогава не. Започна да пълзи. Раните му оставяха кървава диря върху черната земя, по корените на дърветата и нападалите листа. Върху мръсотията и уличната настилка.
Продължи да пълзи. Къщата на Дейвид беше насреща. Вратата беше отворена. Мили Боже, колко го болеше! О, Господи! Как може човек да изгуби толкова много кръв? Животът му, о, не, не още, не може още да умре…
Спенсър…
— Дани!
Дейвид изпусна телефонната слушалка, която току-що бе вдигнал и се втурна към вратата. Дани пълзеше към прага му, целият в кръв. Дейвид се наведе и се опита да го вдигне, но веднага забеляза, че Дани е прострелян. Дългогодишният му опит заговори и той отново хукна към телефона, за да се обади в полицията.
— Тринадесет петнадесет!
Помнеше номера за изключително спешни случаи! Полицай се нуждае от помощ.
— Става дума за Дани Хънтингтън. Прострелян е. — Той съобщи адреса си и добави: — Побързайте, дявол да ви вземе!
Вече бе казал каквото трябва и знаеше, че ще бързат, но ставаше въпрос за Дани. Дейвид започна да се моли безмълвно.
Втурна се към приятеля си и го взе на ръце, като се опитваше да види къде са раните. По дяволите, беше прострелян на две места и бе загубил много кръв, но още има пулс, сърцето му тупти и белите дробове функционират. Само да дойде „Бърза помощ“ и да го откарат в „Джексън“ — там правят чудеса.
Спри кръвоизлива, глупако, спри кръвоизлива. Трябва да го поддържаш жив, каза си Дейвид.
Но кървенето нямаше да спре, каквото и да предприемеше.
Изведнъж Дейвид отвори очи. Протегна окървавена ръка и я обви около врата на Дейвид. Опита се да каже нещо.
— Спокойно, Дани, спокойно. Ще дойдат всеки момент. Нали ги знаеш ченгетата — идват веднага, щом е за свой.
— Спен… сър — промълви Дани.
— Да, да, ще извикам Спенсър. Дани, чуй ме, трябва да ни помогнеш. Хайде, приятелю! Дани, кой го направи? Кой…
— Спенсър! — успя да повтори Дани. — От устата му бликна кръв. Отново се опита да каже нещо. — Спенсър! — едва успя да промълви той.
— Дръж се, Дани, дръж се. Не умирай в ръцете ми. Обичам те, малко, богаташко момче! Дани!
Дейвид чу сирените. Чу дори хеликоптера. Съобщил бе, че се нуждае от спешната полицейска помощ и те му бяха повярвали. Щяха да бъдат тук след секунди.
Лекарският екип пристигна и в движение започнаха да отварят пакетите с превръзки. Дейвид усети как някой сложи ръце на раменете му.
— Дейвид!
Обърна се.
Зад него беше застанал лейтенант Опенхайм, началникът на Дани, а по-рано и негов.
— Дейвид, остави ги да си вършат работата. Ако някой може да спаси Дани, това са те. Какво се случи? Кой го направи?
Опенхайм беше стар и опитен полицай. Белокос, висок и внушителен.
— Не знам… Имахме среща на улицата. Той закъсня. Върнах се да му се обадя по телефона и като се обърнах… — Той погледна Дани. Приятелят му беше на носилката. Някой говореше по радиовръзката с хеликоптера и избираха място за приземяване.
— Дейвид, какво се случи, по дяволите? Знаеш ли? Дани каза ли ти?
Дейвид поклати глава, вперил поглед в Дани, сякаш можеше да продължи живота му, като го гледаше.
— Имахме среща. Той закъсня. Върнах се да му се обадя по телефона, а той се появи на вратата ми. В този вид.
— Каза ли ти нещо?
Дейвид поклати глава.
— Успя да изрече само името на жена си — Спенсър.
Още десет минути! Спенсър спря водата и излезе от банята, като се бършеше енергично с хавлията и леко се усмихваше. После я захвърли, взе четката си за коса и сешоара и среса тежката си руса коса. Този път трябва да стане, реши тя. Освен това знаеше точно какво ще направи.
След няколко секунди вече слагаше черен колан с жартиери, черни копринени чорапи и черни обувки с високи токчета. Намери черната копринена вратовръзка на Дани в гардероба и я завърза хлабаво около врата си. Погледна се в огледалото. Цялата в черно. Веднъж Дани й бе казал, че черното й отива и че иска някой път да я види само с черна вратовръзка и с нищо друго. Е, точно така ще я види днес, защото случаят е наистина специален.
Тя се обърна и започна да слиза бързо по стълбите, като се спря само за да се увери, че пердетата са спуснати.
Втурна се в кухнята, извади кофичката за лед и я напълни, грабна бутилка скъпо вино и изтича в дневната. Метна дантелена покривка върху старинната масичка, сложи отгоре кофичката с шампанското и хукна към кухнята да донесе две купи с грозде. Погледна часовника си. Още пет минути. След пет минути Дани ще е тук.