— Има ли нещо? — попита бодро Спенсър.
Ругатните спряха. Дейвид се обърна към нея. Той също беше облечен с джинси, но горната част на тялото му беше гола.
— Да, има. Ела тук.
— Това заповед ли е?
— Моля те — добави той.
Спенсър влезе и Дейвид й показа гърба си. Тя чак сега забеляза, че по него се стича тънка струя кръв.
— Ти си ранен! — възкликна Спенсър.
— Знам. Вътре има парченце метал. Усетих го, едва когато гърбът ми се опря във ваната. Понякога контактът с теб може да се окаже доста рискован.
— Какво искаш да кажеш… — започна тя, сетне гласът й заглъхна. — Вече си голямо момче! Не съм те карала да правиш това с пистолет, опрян в гърба.
— Не, Спенсър, ти само обичаш да съблазняваш мъжа, а после му натякваш, че се е изкушил.
— Ти по-добре внимавай — предупреди го тя. — Искаш ли да ти помогна?
— Виж дали можеш да направиш нещо.
— Седни на шкафчето. Там светлината е по-силна.
След минута Спенсър докосваше леко гърба му с натопена в кислородна вода марля и се опитваше да хване металното парченце, което се бе врязало в плътта му.
— Ох! — извика той. — Стига си чоплила.
— Налага се.
— Прави го по-внимателно.
— Ако престанеш да кървиш, няма да е толкова хлъзгаво.
— Съжалявам.
Най-сетне хвана здраво парченцето метал. Точно когато го извади, на вратата се потропа силно и след това рязко се отвори.
— Дейвид, Спенсър, къде сте?
На прага се появи Джо Монтгомъри, с разрошена сребриста коса и обезумели сини очи. Имаше такъв вид, сякаш всеки миг щеше да се хвърли да брани Спенсър, но после видя кръвта на гърба на Дейвид.
— О, Боже, ти си ранен! — ахна той.
— Само драскотина — успокои го Дейвид.
Ама и баща й беше един, помисли си Спенсър. Зад гърба му, разбира се, се показа майка й, която истерично крещеше името й и впери поглед в двамата. Видя кръвта, извика уплашено и се олюля.
— Майко, нищо му няма… — започна Спенсър.
— Ще припадне — отбеляза делово Джо.
Обърна се спокойно и хвана Мари Луиз, точно когато се свличаше на земята. Занесе я на леглото и внимателно я остави там.
— Ще донеса амоняк — предложи. Спенсър, изтича до стаята на майка си, върна се бързо и отвори шишенцето под носа на Мари Луиз.
Майка й бавно дойде на себе си, усмихна й се уморено, сетне протегна ръка към нея и тихо проплака:
— О, Спенсър, на пътя ни спря един симпатичен полицай и каза, че е станала катастрофа, и колата е смачкана, а ти…
— Майко, нищо ми няма — рече твърдо Спенсър и погали ръката й. Обзе я чувство за вина. Въпреки странния си характер, Мари Луиз я обичаше всеотдайно. — Мамо, съвсем честно ти казвам, нямам и драскотина по себе си. А Дейвид — само една раничка, но трябва да го превържа, преди да изцапа персийския ти килим.
— Спенсър, как можеш да се шегуваш! — започна укорително Мари Луиз, като се опита да стане. После погледна съпруга си. — Джо, наистина ли нищо им няма?
— Изглеждат ми здрави и читави — отговори Джо Монтгомъри, като оглеждаше дъщеря си.
Спенсър забеляза лека усмивка в ъгълчетата на устните му. Зачуди се за миг какво ли би станало, ако родителите й се бяха върнали преди половин час.
— Добре ли сте, госпожо Монтгомъри? — попита Дейвид.
Мари Луиз го погледна и кимна.
— Да, благодаря. Добре съм. Извинявам се, че бях такава… лигла.
— Виждал съм в полицията огромни мъже, които припадаха, когато трябваше да дават кръв. Някои хора не издържат при вида й, затова не се притеснявайте. Спенсър, мислиш ли, че можем да довършим започнатото?
Спенсър бе застанала неподвижно, удивена, че Дейвид говори така мило на майка й. Кимна и го последва в банята, където превърза раната му. Родителите й още седяха на леглото, когато излязоха оттам.
Бащата на Спенсър се прокашля и попита:
— Мисля, че двамата трябва да хапнете нещо. Искаме да ви заведем в едно от любимите ни заведения.
Дейвид отвори уста да каже нещо, но Джо вдигна ръка.
— Непретенциозно е. Можеш дори да си занесеш виното. Сервират омари върху дървени маси. Най-вкусните в Нова Англия.
Дейвид погледна Спенсър. Тя сви рамене едва забележимо.
— Добре. Звучи примамливо. Благодаря — отговори Дейвид.
— А сега ще се обадя на адвоката си — рече Джо.
— Защо? — попита Спенсър.
— Заради фирмата, от която сте наели колата.
— Полицията ще разпита хората там. Както и вашия шофьор и всички, които работят тук — каза Дейвид.
— Всичките ми служители? — попита стъписан Джо.
— Може някой да е видял нещо, да знае нещо — предположи Дейвид.
— Искаш да кажеш, че произшествието днес не е случайно? — попита Джо.
— Не! — възрази решително Спенсър, като погледна изпитателно Дейвид. — Знаеш какви са ченгетата. Чувстват се задължени да разпитат всекиго. Освен това, полицаят, който ни докара до тук, страшно хареса къщата. Вероятно търси възможност да я разгледа по-отблизо.