Джон влезе в къщата. След малко се появи на прага с отпуснати до тялото ръце. Гледаше ту Джаред, ту Сесили.
— Станала е злополука.
Джаред скочи и впери поглед в баща си. Сесили се стресна и също се изправи.
— Какво се е случило? — попита тя.
— По дяволите, татко, какво се е случило? — повтори Джаред.
— Станала е злополука в Роуд Айлънд. Спирачките на колата на Спенсър отказали.
— И… — едва не изкрещя Джаред.
— Делгадо е бил с нея.
— В колата?
— Да. Успели да спрат в някакъв храсталак.
Изведнъж чуха хленч, а после и тих плач. Ашли стоеше до нея, пъхнала ръчичката си в нейната. Чула бе разговора. Доловила бе напрежението.
— Ранена ли е леля Спенсър?
Сесили не можа да отговори. Само гледаше Джон е широко отворени очи.
— Нищо им няма. Слай каза, че и двамата са невредими.
Сесили продължи да гледа втренчено Джон, сетне затвори очи и усети, че й прималява. След това коленичи до подсмърчащата си дъщеря.
— Не. Нищо й няма. Нали чу какво каза дядо? Имала е малка неприятност с колата, но сега всичко е наред.
Дъщеря й още хлипаше, сгушена до нея.
— Не позволявай леля Спенсър да умре мамо. Моля те, не оставяй леля Спенсър да умре като чичо Дани.
Сърцето на Сесили като че ли заседна в гърлото й. Тя притисна Ашли до себе си и впери поглед в Джаред.
Имаше някои неща, които Спенсър искаше да свърши сама. Сигурна беше, че Дейвид е зает. Излезе от къщата и тръгна решително към гаража. Почука силно на страничната врата, която водеше към апартамента на шофьора.
Никакъв отговор.
— Господин Мърфи? — извика тя, но пак не получи отговор.
Бутна вратата.
Мърфи беше на около шестдесет години. Оплешивяващ, пълничък, с увиснал бял мустак. Седеше на един стар стол и имаше такъв вид, сякаш светът бе пропаднал. До него имаше бутилка уиски. Още неотворена.
— Господин Мърфи? — извика отново Спенсър.
Той впери в нея насълзените си очи. Вдигна едната си ръка и после я отпусна върху облегалката на стола.
— Госпожо Хънтингтън. Радвам се, че не ви се е случило нищо. Моля се на Бога, поне вие да ми повярвате!
— Благодаря. Разбира се, че ти вярвам — рече смутено тя. — Само дойдох да те попитам…
— Вие идвате да ме питате, полицията дойде да ме разпита. А баща ви дойде да ме уволни. — Той стана и се приближи до нея. Едва сега видя колко е едър. За малко да отстъпи назад, но не го направи. Спря пред нея и поклати тъжно глава. — Не бих дал и косъм да падне от главата ви. Вие сте добра и бих се заклел в това на смъртния си одър — само закарах колата в гаража и това е всичко, госпожо.
Спенсър се вгледа в него. От все сърце искаше да знае кой казва истината и кой лъже. Но Мърфи не лъжеше. Сигурна беше.
— Господин Мърфи, вие не сте уволнен.
— О, госпожо Хънтингтън.
— Дай ми уискито. Само един зрял човек може да се справи с алкохола. Остани такъв. Дай ми бутилката. А аз ще кажа на баща си, че или ще продължаваш да работиш за него, или ще дойдеш на юг и ще работиш за мен.
Отначало Мърфи не й повярва. Сетне се усмихна. Подаде й бутилката. По зачервените му бузи започнаха да се стичат сълзи.
— Господ да ви благослови, госпожо Хънтингтън.
— Аз съм виновна, че татко ти се е скарал.
— Но…
— Ще се погрижа за това — прекъсна го Спенсър. Сетне се обърна и се отправи към къщата.
Дейвид тръгна да говори с шофьора, после се поколеба и се върна, когато видя Спенсър. Тя не го забеляза и влезе в кабинета на баща си.
— Мърфи е невинен — заяви тя.
— Спенсър, ти не разбираш тези…
— Вече съм голяма, татко. Много добре зная кое е истина и кое не. Настоявам да върнеш човека на работа.
Джо помълча известно време.
— Добре.
— Аз ще говоря с мама и ще я убедя.
— Не. Аз послушах съвета й, както обикновено. Но решенията взимам сам.
Дейвид знаеше, че не е прилично да подслушва, но това беше част от работата на частния детектив. Нещо повече, остана много доволен, че е подслушвал. Излезе от къщата и тихо затвори вратата след себе си. Трябваше да поговори с шофьора.
За огромно облекчение на Спенсър, вечерята вървеше добре. Мари Луиз беше малко несигурна, но Джо водеше разговора. Разказваше как е израснал през тридесетте години и какво е било тук тогава.
— Странно е, като си помисля, че това беше едно нищо и никакво градче. Трябва да чуете разказите на Слай.
— Чували сме ги — казаха в един глас Спенсър и Дейвид и дори Мари Луиз се усмихна.