Омарът беше превъзходен. Дейвид бе донесъл вино. Майка й беше доволна, че Дейвид разбира от вина. Спенсър не се бе чувствала така спокойна от месеци.
Всичко вървеше добре, докато не се появиха някакви приятели на родителите й. Семейство Грешам — от елита на Нюпорт. Тя устройваше безброй благотворителни балове, той участваше в множество управителни съвети. Най-големият им син беше губернатор, по-малкият — биохимик, а дъщеря им — адвокат — се готвеше да стане сенатор. Мари Луиз изглеждаше смутена от тази среща и се запъна, докато ги представяше.
— Спомняте си дъщеря ми Спенсър и…
Тя млъкна, защото не знаеше как да продължи.
— Господин Дейвид Делгадо. Приятел на починалия съпруг на Спенсър — помогна й Дейвид.
— А, да! — каза госпожа Грешам, наклони посребрялата си глава и погледна Спенсър. — Мила моя, толкова съжалявам за тази трагедия.
— Благодаря — отговори Спенсър и погледна майка си. — Дейвид е мой приятел, госпожо Грешам — подчерта тя.
— Да, да, разбира се — рече смутено майка й и се усмихна.
Мари Луиз, Джо и Дейвид си поръчаха обикновено кафе. Спенсър реши да пие еспресо. Дейвид я наблюдаваше с любопитство. Искаше й се да му каже, че е в правото си да си поръчва каквото си иска кафе и че не се опитва да намеква за произхода му, тъй като еспресото и кубинското кафе си приличаха. Той изглежда се забавляваше.
Започна да харесва еспресо през последната си година в гимназията, след като за пръв път бе опитала приготвеното от него кубинско кафе.
Когато тръгнаха да се прибират, Дейвид и родителите на Спенсър имаха вид на хора, които напълно се разбират. Щом влязоха в къщата, Спенсър бързо ги остави, като каза, че е уморена. Чуваше гласа на Дейвид долу. Тази вечер разговаряше и с двамата. Спенсър облече пижамата си и се вмъкна в леглото. Задряма, но се стресна и се събуди, като съзря някаква сянка точно пред прозореца й на балкона. Седна в леглото.
— Добър вечер, Спенсър — каза той.
— Хареса ли ти вечерта?
— В сравнение със злополуката ли?
— Хареса ли ти?
— Не беше лоша. Нека да видим — представяш ме като свой приятел. Много по-добре, отколкото да кажеш, че съм твой враг, с който споделяш леглото два пъти на десет години — или напоследък веднъж седмично.
Спенсър запрати възглавницата по посока на гласа му. Чу гърления му смях, докато Дейвид изчезваше от балкона.
Подухна ветрец и разлюля пердетата. Спенсър легна отново и по устните й играеше лека усмивка.
Но щом заспа, пак й се присъни, че е в колата, че лети надолу по хълма, отчаяно се опитва да спре, но не може. Пред нея се простираха морето и небето, а тя се носеше с главозамайваща скорост. Появиха се голи, заострени скали.
Тя полетя от скалите в празното пространство. Знаеше, че долу я чакат назъбените брегове. Чуваше пляскането на студените вълни по тях…
Внезапно колата, скалите и океанът изчезнаха.
Пред нея застана Дани. От него капеше вода, целият беше покрит с водорасли. Усмихваше се спокойно и нежно. Точно както правеше винаги.
— Спенсър, не се измъчвай. Винаги си харесвала най-много него. Няма значение.
В този миг се събуди цялата разтреперана. Лежа будна часове наред, като се страхуваше да заспи отново.
Толкова се страхуваше, че Дани ще се върне. Не лош и отмъстителен, а мил.
Онзи Дани, който я обичаше и който винаги й бе вярвал.
Прииска й се да има смелостта да отиде в съседната стая, за да потърси утеха. Да поплаче над сънищата си. Да ги прогони. Да се почувства по-добре. Разбрана…
Трябваше да намери покой и разбиране, но сама. Дори Дейвид не можеше да й помогне.
Все още желаеше да отиде при него. Само да легне до него. Да усети нежното му докосване до кожата си, до душата си.
Но не можеше да го направи.
Не сега.
А може би и никога.
Дванадесета глава
Спенсър се върна на работа в понеделник сутринта и завари Одри на бюрото. Тя й даде знак с глава, че в кабинета й има някой. Изненадана, Спенсър влезе вътре и видя Сесили, която разглеждаше снимката на стената.
— Здравей, Спенс! — рече Сесили, бързо се приближи, до нея и я прегърна. — Каква събота и неделя?! — Тя се дръпна назад и огледа внимателно Спенсър. — Нищо ти няма, а?
Спенсър я прегърна на свой ред и отговори:
— Съвсем нищо.
Сесили никога не носеше обикновени дрехи. Тя обичаше да пазарува и имаше вкус. Тази сутрин беше облечена с моряшки костюм. Сакото беше без ръкави, панталонът леко се разширяваше надолу. Целият тоалет беше обточен със златист кант, който сякаш подчертаваше великолепната й коса. Беше изключително привлекателна. Като ученички бяха най-добрите приятелки. И сега бяха доста близки, макар че оттогава нещата се бяха променили. По-рано разговорите им бяха оживени и вълнуващи. После, с течение на годините, в тях започна да се долавя горчивината, че мечтите не се оказаха точно такива, каквито някога изглеждаха.