— Госпожо, това не е много подходящо място за разходка с кола… — започна Дейвид.
— А ти какво правиш по улиците? Захвани се за работа! — извика му тя.
До обяд на небето не се появиха никакви облаци. Слънцето печеше безмилостно, но влагата беше още по-неприятна. Информаторът на Дани трябваше вече да е тук.
Точно когато Дейвид щеше да се откаже и се приготви да извърви километъра и половина до Бейсайд, където бе оставил за по-безопасно колата си, той видя мършавото чернокожо хлапе, с което Дани от време на време работеше. Момчето също го видя и хукна да бяга.
Дейвид го настигна две пресечки по-нататък, точно в средата на опасната зона. Не смееше да си помисли какво би се случило тук на латиноамериканец, който преследва чернокожо момче, ако нямаше някакво приемливо обяснение.
— Спайк, спри! Искаш да ме убият ли? — извика Дейвид.
Момчето се спря и изпъна гръб.
— Стой настрана от мен — каза то, но се обърна към него.
— Трябва да видя Уили — рече Дейвид.
— Трябва да внимаваш, братче! — отговори Спайк.
Той беше невероятно красиво хлапе. Гъвкав, черен като абанос. На четиринадесет години беше висок метър и осемдесет. Дейвид беше още партньор на Дани, когато се запозна със Спайк. Бяха го заловили за някакво дребно нарушение и тъкмо се канеха да го арестуват, когато Дани се намеси. Спайк беше най-голямото от шестте деца от различни бащи и непосилно трудеща се майка, която не можеше да контролира цялата си челяд. Живееше в тристаен апартамент точно до лудницата. Но дотогава нито едно от децата й не бе поело по кривия път и Дани беше убеден, че арестът ще се отрази зле на Спайк.
Дейвид и Дани го отърваха. И той остана чист — докарваше си доста пари от слухтене и казваше на Дани всичко, което бе чул. Дейвид все още проверяваше понякога какво става с него. Напоследък бе започнал да ходи редовно на училище. Момчето беше умно и получаваше сравнително добри оценки. Освен това беше достатъчно хитър, за да поддържа реномето си на улицата. Спайк тръгна към Дейвид, като размаха заканително пръст насреща му.
— Ще кажа на Уили. Но слушай, Делгадо. Чуй ме добре. Говори се, че Рики Гарсия се готви за война, защото ченгетата пак са по петите му. Знаел, че ти си в дъното на неприятностите му. Затова си отваряй очите и бъди спокоен. Уили ще те намери.
Спайк продължи да бяга. Нямаше да е добре за него, ако го видеха да разговаря дълго с Делгадо. Дейвид се запъти към колата си, като подтичваше.
Ужасен ден! Предстоеше му и неприятна седмица.
Джими Ларимор проследи Спенсър до дома й. Тя се бе замислила върху проектите си, когато излизаше от работа, и забрави за красивия си млад телохранител.
Разбра, че я следи, едва когато се качи горе и понечи да дръпни пердетата, преди да се съблече. Беше се облегнал на колата си на отсрещната страна на улицата. Махна й, тя — също.
Обади се да й донесат пица. Поръча две и когато пристигнаха, отиде да даде на Джими едната. Той се усмихна и й благодари.
— Можеш да влезеш — каза му Спенсър.
— Вечерта е приятна. Леко хладна. Добре съм тук.
Преди да си легне, вдигна пердето и отново погледна навън, като очакваше да види, че Джими е все още там.
Но него го нямаше. Дейвид седеше в колата си на отсрещната страна на улицата. До него имаше друг човек и Дейвид не я видя, защото разговаряше с него.
Спенсър пусна бавно завесите.
Десет минути след като си легна, телефонът започна да звъни. Звукът беше толкова силен, че едва не подскочи.
— Добър вечер, Спенсър — каза тихо мъжки глас.
— Дейвид?
— Да. Още съм под прозореца ти. Шпионираш ли ме?
— Да те шпионирам, докато ти ме охраняваш?
— Нещо такова.
— Аха…
— Лягай си, Спенсър.
— А ти?
— Аз ще постоя още малко.
— Наслаждаваш се на хладния въздух, а?
— Така ли ти каза Джими?
— Да.
— Опитваш се да съблазниш горкото момче ли?
— Дейвид, защо не се разкараш — рече тя и затвори, като се постара да не тръшка слушалката.
Телефонът иззвъня отново почти веднага. Спенсър бързо вдигна слушалката.
— Какво има сега? — попита тя.
Настъпи няколко секунди мълчание. Сетне някой се прокашля и мъжки глас попита:
— Госпожа Хънтингтън?
— Да? — каза предпазливо Спенсър.
— Името ми е Виши. Жан Виши. Госпожо Хънтингтън, полицията е по петите ми.
Спенсър замълча за миг.
— Може би така трябва — отговори накрая тя.
— Вашият дядо и аз членуваме в един и същ яхтклуб. Помислих си, че можем да поговорим там. Ще се срещнем случайно, разбира се.
— Защо?
— Защото искам да ви убедя в невинността си. И вероятно защото знам някои неща, които биха могли да ви заинтересуват. — От дълбокия му дрезгав смях по гърба й полазиха ледени тръпки. — Ще бъда там следващия понеделник следобед. Не казвайте на никого, иначе няма да се появя. И бъдете сама. Ако ви интересува, разбира се.