В мълчаливо съгласие двамата се отправиха към всекидневната. Помещението приличаше по-скоро на бална зала, отколкото на обикновена стая за гости. В дъното й имаше сводест изход към закрита тераса, а по гредите високо над главите личаха останки от старателна украса. През остъклените врати се излизаше във вътрешния двор, където се намираше стар напукан и празен басейн.
— Основен ремонт — предупреди Джаред.
— Но нали точно с това се занимаваме — отговори Спенсър. — Погледни само всекидневната!
Тя влезе по-навътре и се огледа. Таванът беше много висок и площадката на втория етаж се издаваше напред като балкон за трубадури. Спенсър си представи трио музиканти да свирят на увеселение в хладна нощ.
— Джаред! Великолепна е! — възкликна Спенсър.
— Спенсър, само ти можеш да се възхитиш на нещо сред цялата тази мръсотия и паяжините.
— Знаеш как би могла да изглежда тази къща.
— А ти знаеш, че можеш да утроиш цената й — отбеляза той.
Спенсър сви рамене. Още не желаеше да признае, че иска да купи къщата.
— Искам да разгледам по-отблизо шарките — каза тя.
— Да се качим ли горе? — попита Джаред.
Въпросът му прозвуча отегчено. Беше видял достатъчно, за да прецени каква е стойността на къщата. Той не се занимаваше с физически труд. Харесваше му да сключва сделки, да купува, да продава, да дава и взима под наем. А Спенсър обичаше самата работа по възстановяването. Оттук нататък Джаред само щеше да й се присмива. И двамата знаеха, че къщата е прекрасна и би могла да стане бисер в короната на „Монтгомъри Ентърпрайзис“.
Започнаха да се качват по стълбите.
— Дължим на Санди един хубав обяд.
— Санди печели доста пари покрай нас — отбеляза сухо Джаред.
— Но тя работи усилено и е добра в професията си — възрази Спенсър, като леко свъси вежди.
Днес Джаред беше определено кисел. Обикновено не се държеше така.
Когато стигнаха до площадката, Спенсър възкликна от възхита. От едната страна имаше коридор, който свършваше с голяма врата. Вляво тръгваше вътрешния балкон, който беше по-голям, отколкото изглеждаше отдолу. А всекидневната с красиво нашарените си греди, сводове и остъклени врати, представляваше невероятна гледка.
Спенсър тръгна към балкона. Джаред вървеше съвсем близо до нея.
— Перилата са ниски — отбеляза той.
— Но отдолу изглеждат високи — възрази Спенсър и прокара ръце по старите дървени перила. Забеляза, че на места са прогнили. — Срамота е, че е била занемарена толкова дълго.
— Перилата са изпочупени — съгласи се Джаред и застана до нея. Улови се за перилата и погледна надолу.
Леко безпокойство обзе Спенсър, докато наблюдаваше братовчед си.
— Джаред, не се навеждай така. Виждаш, че къщата е в лошо състояние.
— Странно, Спенсър, защо са направили перилата толкова ниски. Представи си хора с малки деца. Едно седем-осемгодишно хлапе, което се боричка с братчето си, девет-десетгодишно. Излизат на този балкон, като се дърпат и гонят. Едното замахва. Другото прави крачка встрани. Първото връхлита върху перилата и — пада долу. Високо е.
Той потрепери. Изглеждаше така, сякаш всеки миг щеше да се катурне долу.
— Джаред!
— Спенсър, погледни надолу. Господи, тръпки ме побиват. Ела тук. Виж.
Обърна се към нея и протегна ръка. В очите му имаше странен блясък. Тя изведнъж се изплаши от него, независимо, че през цялото време си повтаряше, че й е братовчед.
Чудата усмивка изви устните му.
— Спенсър… — Решително протегна ръка към нея. Тя започна да отстъпва. Твърде късно. Пръстите му се вкопчиха в китката й. Спенсър впи поглед в него, готова да се съпротивлява. Той беше висок и силен. В добра форма.
— Джаред — започна тихо тя.
— Спенсър! — Гласът му беше като идващо отдалеч съскане. По гърба й полазиха ледени тръпки.
— Спенсър! — Този път прозвуча рязък, плътен, силен мъжки глас. Отдолу.
Джаред мигновено пусна ръката й и отстъпи назад. Спенсър си пое дълбоко въздух. Братовчед й изглежда дойде на себе си.
— Спенсър! — извика пак някой отдолу.
Тя се наведе от разстояние над перилата. Сърцето й още туптеше учестено. Преди да види напрегнатото, обърнато нагоре лице и гъстата черна коса, паднала над челото, Спенсър знаеше кой стои долу.
Дейвид! Мислеше, че е далеч, а той беше тук. Точно навреме.
Тринадесета глава
— Това е Дейвид — каза Джаред. — Хей, Делгадо! Представяш ли си да си израснал в такава къща? — провикна се той.
Спенсър вече се бе обърнала и тичаше надолу. Сблъска се с Дейвид на половината път. Той я хвана за раменете и се опита да я спре.