Седна върху малката масичка. После скочи, погледна пак часовника си и забърза към външната врата. Трябва да е отключена. Целият ефект щеше да иде по дяволите, ако трябва да стане и да му отвори вратата. Дани никога не си вземаше ключовете, когато излизаше да спортува.
Спенсър седна отново на масичката и кръстоса крака по индийски. Зачака. Сърцето й щеше да пръсне. Дали изглежда достатъчно секси? Или глупаво? Усмихна се и реши, че няма значение — така или иначе щяха да се посмеят хубаво. А ако постигнеха желания резултат, тогава си заслужаваше! Дани копнееше за деца. Бил е самотен и малко хора са го разбирали. А тя се чувстваше неловко, сякаш бе извършила някакво предателство спрямо него, но въпреки това желаеше онова, което и той желаеше повече от всичко друго на света.
Тя впери разтревожен поглед във вратата. Ами ако пощальонът я отвори? Не, той идваше чак следобед. Някой от църквата? Не, те звъняха, не влизаха ей — така.
А някой безделник? Или убиец психопат?
Спенсър, укори се тя. Дани ще се върне всеки момент. Може би пие кафе с Дейвид. Сигурно се чувства виновен, че трябва да отложи срещата с него. Може би — въпреки че й обеща да не му казва истината. Все пак той е най-добрият му приятел. Нищо не бе успяло да ги раздели досега. Дори тя… Никога не бе искала да разваля приятелството им; беше абсолютно сигурна, че Дейвид Делгадо е изцяло напуснал живота й. Че раната е заздравяла и страстта отминала. Беше млада, когато се влюби в Дейвид.
— Престани! — извика тя на глас и затвори очи.
Седеше върху масичката и чакаше съпруга си, за да направят бебе. Бебе, което и двамата искаха. Съпруг, който беше един от най-добрите хора на света.
Чакаше Дани, но ако не успее да се пребори със себе си, щеше да си спомни как се е любила за първи път. С неговия най-добър приятел. С Дейвид Делгадо.
— Ако е момиче, искам да го кръстим Кира — изрече на глас тя. — Какво ли ще каже Дани? Знам, че никога няма да ми каже нещо. Ще бъде толкова щастлив, че ще имаме бебе, та изобщо няма да му пука за името.
Първият път се случи в дома на Слай. Тогава тя беше на шестнадесет години, а той — не много по-голям от нея. И както за всичко останало помежду им, и този път инициативата беше нейна. Той дори не искаше да я докосне — та тя беше внучка на Слай. Само че Тери — Сю се влачеше непрекъснато по петите му и Спенсър не можеше да се примири с това. През цялото време знаеше какво иска, предизвикваше го и го притисна в ъгъла. Много добре знаеше какво иска…
Само не беше подготвена за онова, което получи. Нито за онова, което последва…
— Ако е момче, ще бъде Даниел, разбира се — продължи на глас тя.
Точно в този миг на вратата се почука. Усмихна се. Дани се прибира и тя наистина го обича. Когато бяха заедно, успяваха да прогонят всички демони от миналото. Прогонваха ги сякаш завинаги.
— Отворено е, влизай! — извика тя.
Вратата се отвори и тя видя висок силует, очертан на фона на изгряващото слънце. Той направи една крачка навътре и преди още да види чертите му, Спенсър осъзна, че това не е Дани. Мъжът беше по-висок, с много по-широки рамене и с атлетично телосложение. При това беше тъмнокос, а Дани беше рус. Косата на мъжа беше черна като абанос, кожата му — с бронзов загар.
— Дейвид! — едва чуто възкликна Спенсър.
Дъхът й като че ли секна, а сърцето й спря да бие. Почувства се като пълна глупачка — гола, кръстосала крака върху масичката, само по черна вратовръзка.
Спенсър скочи, засуети се из стаята, грабна покривката от канапето и се загърна с нея. Сетне се вгледа в мъжа. Идеше й да се скрие под масичката от срам.
Чак след това започна да говори несвързано:
— Аз… Ами, чаках Дани да се върне. Щеше да разговаря с теб. Не се ли видяхте? В кухнята има кафе. Ако ме извиниш, само ще се облека…
— Спенсър — започна той, ала не продължи.
Гласът му беше монотонен, но в него се таеше силна мъка. Не й се присмя, дори не изкоментира външния й вид. Не сваляше поглед от нея и тя внезапно усети смразяващ хлад. В този миг разбра — по дрезгавия глас и погледа в очите.
— Дани? — промълви Спенсър.
Тогава всичко дойде на мястото си. По горнището на анцуга на Дейвид и белия кант на черните му шорти личаха кървави метна. В очите му имаше сълзи. Единственият път, когато бе виждала Дейвид Делгадо насълзен, беше в деня, когато погребаха Майкъл Маклауд…
— Дани. О, Господи, Дани! — простена задъхана тя.
Никога в живота си не бе изпитвала такъв ужасен страх. Усети как й се повдигна, светът се завъртя и пред очите й причерня.
— Спенсър, трябва да дойдеш с мен. Бързо.
Тя чу думите му, но смътно, сякаш идваха някъде отдалеч. Мъчеше се да се пребори с обграждащата я тъмнина и да тръгне с Дейвид. Не се получаваше. Губеше съзнание. Спенсър се свлече на пода, както си беше с черните обувки с високи токчета, вратовръзка и покривка и всичко потъна в мрак, сякаш някой угаси лампите…