Спенсър забърза към колата си. Джаред се настани до нея, а Дейвид потегли след тях.
През целия път Джаред не спря да говори. Бе разгледал къщата много по-добре, отколкото Спенсър предполагаше. Предложи да превърнат някои от килерите в просторни бани, а от по-малките стаи да направят дрешници. Все уместни предложения. Неща, които би направила самата Спенсър.
— Ще сключа сделката още в понеделник и веднага ще изпратя архитект — каза тя.
— Ще я задържиш ли за себе си?
— Имаш ли нещо против?
— Спенсър, съвсем нямам нужда от друга къща. Притежавам повече от хиляда и петстотин квадратни метра и плащам огромни данъци. Пък и нали знаеш, че Сесили обича съвременните удобства. Мисля, че къщата е много подходяща за теб. Ще ти помогна с каквото мога.
Не може да й мисли злото. Едва ли е искал да я бутне през перилата.
Когато стигнаха до сградата на „Монтгомъри Ентърпрайзис“, Дейвид спря колата на малкия паркинг.
— Ще се отбия да видя Слай за минутка — каза той и влезе заедно с тях.
Спенсър мина бързо покрай Одри, затвори вратата на кабинета си и се облегна отвътре. Погледна ръцете си. Трепереха. Ами ако Джаред наистина се бе опитал да я убие?
Защо би могъл да я мрази братовчед й?
Мислите й летяха една след друга. Чу почукване на вратата.
— Спенсър?
Дейвид. Вече беше отворил вратата.
— Спенсър, господин Делгадо не обича да съобщават за присъствието му! — извика Одри след него, явно притеснена. — Бих извикала охраната, само че нали самият той е телохранител.
Спенсър стана и впери поглед в двамата.
— Трябва да поговорим — каза й Дейвид.
— Няма да се откаже — увери я Одри.
Спенсър го покани с ръка.
— Влез, Дейвид.
Дейвид погледна строго Одри. Тя сви рамене и навири нос. Спенсър й се усмихна. Одри поклати глава и излезе. Спенсър се върна зад бюрото си и посочи на Дейвид стола пред него.
— Рискуваш, а, Делгадо? Можеше да съм само по хавлия.
— Рискът не е чак толкова голям — отговори той, докато разглеждаше снимките по стените, после седна на стола пред бюрото й. Наведе се напред и попита:
— Добре. Да чуем сега. Какво се случи?
— Не знам за какво говориш.
— Нещо трябва да се е случило. Когато влязох в онази къща, видът ти бе такъв, сякаш е настъпило Второто пришествие.
— Нищо не се е случило. Онези перила ме притесниха за момент. Не си ли спомняш, че и теб предупредих да не се приближаваш до тях?
Той скръсти ръце в скута си, вперил поглед в нея. Претегляше наум всяка нейна дума. Не й вярваше. Навярно мислеше, че няма да чуе истината сега, независимо каква е тя.
— Харесва ли ти къщата? — попита Спенсър.
— Великолепна е — отговори хладно той.
— Не е необходимо да си язвителен.
Той вдигна ръце озадачен.
— Наистина мисля, че къщата е чудесна. Вярно, че трябва да смениш перилата, но от онзи балкон се открива фантастична гледка. Представям си някакво малко канапе…
— Във викториански стил ли? — прекъсна го Спенсър.
— Да, и рафтове за книги. Ще стане прекрасно място за почивка. Къщата наистина е чудесна. Но не за всеки. За много хора би била прекалено голяма. Но за теб е подходяща.
Спенсър изведнъж се усмихна.
— Хм, май че за първи път одобряваш нещо, избрано от мен.
Той се изправи.
— Получавала си одобрението ми за много неща, Спенсър. Сега обаче трябва да тръгвам. Имам работа. Отбих се само да го питам дали да мина да те взема от вас около седем часа.
— Не е необходимо. Ще отида с кола — но нали и без това не ме изпускаш от зоркия си поглед?
— Точно така.
Тя сви рамене.
— Тогава ще те чакам в седем.
Джими Ларимор я последва до дома й и паркира отпред. Спенсър излезе от колата и отиде да поговори с него.
— Джими, денонощно ли ме наблюдавате вече?
— Почти. Питай Дейвид.
— Може и да го направя. Благодаря, Джими.
Тя тръгна към къщата, ала размисли и се върна при него.
— Значи тази вечер си свободен.
— Ще бъда на рожден ден — отговори той и се намръщи. — Рива винаги кани всички колеги на празненствата у тях.
— Аха — рече тихо Спенсър.
— Ще отскоча обаче до вкъщи да се изкъпя, когато се появи Дейвид — ухили се той.
— Радвам се да го чуя.
Спенсър се прибра и взе един душ. Облече си джинси и бледолилава памучна блуза. Обу маратонки. Дейвид дойде точно в седем, също с джинси и синьо поло. Изчака я навън.
Тя седна в колата му и се взря в напрегнатото му лице.
— Ако не те познавах толкова добре, щях да си помисля, че се страхуваш от мен.