— Аз наистина се страхувам от теб, Спенсър. И то много.
— Съжалявам. Не предполагах, че сексуален контакт веднъж, е, два пъти на десет години може да предизвика такъв страх.
— Сексът е чудесно нещо, Спенсър — отвърна й весело.
Той внимателно наблюдаваше пътя, докато минаваха покрай дърветата и храстите от двете им страни. Зеленината беше красива, избуяла след урагана „Андрю“. Тропическите храсти бяха полазили по сградите, боядисани в най-различни цветове — пурпурно, оранжево, червено. — Само че предпочитам партньорка, която няма да рони сълзи след това. Не съм вече хлапе, Спенсър. Не съм готов да забравя огорченията в живота. Вече определено избягвам някои неща. Сълзите са едно от тях.
— Е, и ти не си точно това, от което имам нужда! — жегна го Спенсър, обидена и унижена. Беше ядосана на себе си. Искаше й се да не си бе отваряла устата. — Ти не си…
— Не, аз не съм Дани! — прекъсна я ядосано той.
Спенсър видя как пръстите му се вкопчиха във волана.
— Не исках да кажа това.
— А какво?
Тя тръсна силно глава.
— Не мога да обясня. Аз… Трудно ми е. Животът е тежък. Трудно се справям с него.
Господи, какви ги говори? Мислите й изглеждаха ужасни. Как би могла да обясни на друг какво изпитва? Обичала бе Дани. Но едно време обичаше повече Дейвид и можеше отново да го обича по този начин.
— Какво се опитваш да кажеш, Спенсър?
Тя въздъхна, усетила внезапно голяма умора.
— И аз не знам. Само… Къде живее Рива? — попита тя тъжно след миг.
— Точно зад следващия завой.
Рива излезе усмихната от къщата. Може би наистина е искала да покани Спенсър, Джаред и Сесили тази вечер.
— Хей! Благодаря, че дойде! — поздрави я Рива и я прегърна сърдечно.
— Аз ти благодаря за поканата. О, мирише на вкусно! — каза весело Спенсър.
Наистина наоколо се разнасяха приятни аромати.
— Семейна черта. От страна на татко. Помниш ли саздърмата от агнешки дреболии на дядо Майкъл — засмя се Рива.
— Никога не съм я опитвала — призна Спенсър.
— Той беше много гостоприемен. Хайде. Влизайте. Всички го очакват с нетърпение, Дейвид. Спенсър, ти всъщност не познаваш децата ми. Те бяха на погребението…
Гласът й заглъхна и на лицето й се изписа съжаление.
— Мисля, че ги помня. Имаш едно много хубаво момченце, нали? Всъщност прилича на брат ти.
— Не го казвай на съпруга ми. Той мисли, че Деймиън му е одрал кожата. Но моля ви, влизайте — засмя се Рива, улови Спенсър за ръката и я поведе навътре.
Къщата представляваше голямо ранчо — с всекидневна, от която се влизаше в просторен хол, а оттам — в широк вътрешен двор, в средата на който имаше басейн. Десетина деца вече играеха там, а възрастните стояха на групи около барчето от черешово дърво, около масите или бяха изпонасядали по шезлонгите. Рива заведе Спенсър да поздрави съпруга й Джордж. Тъкмо тогава някой я повика от кухнята.
— Извини ми, Спенсър. Веднага се връщам. Оставям те в добри ръце.
Спенсър помнеше Джордж от погребението. Той беше среден на ръст, с пясъчно руса коса, приятни лунички и изразителни зелени очи. Стисна топло ръката й.
— Много се радваме, че дойде. Не знам дали ме помниш…
— Разбира се — увери го усмихната Спенсър.
— Аз пък няма как да не те помня — каза й Джордж. — Чувал съм от Рива толкова много неща за теб.
Спенсър усети, как се изчервява. Сигурно му е разказала и за последната им среща преди много години — за онзи ужасен ден, в който се разделиха с Дейвид.
— Казвала ми е, че ти си първият човек в Съединените щати, който я накарал да се почувства равна на всички останали, накарала си я да повярва, че тази страна може да й стане родна. Казвала ми е също, че твоят дядо е помогнал на нея и на Дейвид да получат образование, но е оцеляла единствено благодарение на теб.
— Какво? — смая се Спенсър.
— Казвала ми е, че си я приела като равна и си й станала приятелка. Благодарение на теб са я приели и другите. Много й липсваш. — Джордж се усмихна.
— Аз… И тя ми липсва — каза Спенсър. Изведнъж осъзна, че това е самата истина. Вдигна смутено рамене. — Ала понякога е трудно. Знаеш какъв е животът, ежедневието. А и при вас и децата — те също искат грижи.
— Да. Понякога е трудно. Но се надявам, че ще те виждаме по-често, особено след като вече знаеш къде живеем.
— Благодаря. И аз се надявам, че ще се виждаме.
— Спенсър? Спенсър! — извика някой.
Дребничката и закръглена като ябълка чернокоса Тия Ана стоеше зад нея с протегнати ръце. Спенсър не я беше виждала повече от десет години. Тя беше сестра на бащата на Дейвид и Рива. След Майкъл Маклауд, Тиа Ана беше най-близката им родственица. Беше се грижила за счупени кости, шарки и заушки, както и за наранените им души.