Тя се приближи до Спенсър и я притисна към едрите си гърди.
— Бедничката ми! — изтананика тя, като я държеше в прегръдките си. — Как си? — попита Ана.
— Добре — отговори Спенсър. — Справям се чудесно.
— Много си отслабнала. Сега ще те поохраня. Ела до басейна и седни, а аз ще ти напълня една чиния. Ще повикам и онзи мой капризен племенник. Той яде обикновено прав. Иди и седни до него.
Рива бе изчезнала някъде, а Джордж забавляваше друг гост. Дейвид стоеше до басейна и гледаше как играят децата. Спенсър тръгна към масата от ковано желязо, като се усмихваше на хора, които не познаваше. Те също й се усмихваха. Взе един стол и седна.
Ана се появи след секунда с две чинии, отрупани с достатъчно ядене да нахрани половин футболен отбор.
— Ето! — каза тя и остави едната пред Спенсър. — Моят специалитет, пържола „Наталия“, черен боб с ориз „Рива“, кюфтенца, салата, хубав кубински хляб и пържените наденички на Джордж. Яж. Дейвид — извика тя. — Ела тук при Спенсър. Седни, яж и се забавлявай.
Дейвид се обърна.
— Напълнила съм ти чинията — каза му тя и намигна на Спенсър. — От понеделник ще си на диета, а?
— Ще се наложи, ако изям всичко това! — засмя се Спенсър.
Дейвид се приближи до нея и си взе стол. Тъкмо се канеше да седне, когато леля му дойде и го прегърна, последвана от десетгодишния рожденик Деймиън. Той беше високо, слабо момче, с големи, тъмносини и изразителни очи. Опита се да си изсуши ръцете, преди да се ръкува със Спенсър, но тя му се усмихна, пое мократа му ръка и му честити рождения ден.
— Благодаря, че дойде. Приятно ми е, че си тук — отговори учтиво той. Сетне се поколеба и Спенсър разбра, че е любопитен като всяко умно дете. — Тия Ана ми каза, че си била в траур дълго време и че трябва да се опитаме да те развеселим тази вечер. Ние всички много съжаляваме. Не знам дали си спомняш, че мама и татко ни доведоха на погребението.
— Да, спомням си — отговори Спенсър. — Много беше мило от ваша страна да ми помогнете да се сбогувам с Дани. И моля те, не се притеснявай. Времето минава. Хората ни липсват, но се учим да продължаваме да живеем. И знам, че тази вечер ще бъде чудесна.
— Дани беше най-добрият приятел на чичо Дейвид. Мама казва, че е бил един от най-добрите хора, които познава, и че имал голямо желание да промени света.
Спенсър кимна. Момченцето много й хареса. Беше сериозен и учтив, интелигентен и прекалено чувствителен за възрастта си. Напомняше й за някой друг. За Дейвид.
Когато се запозна с него, и той беше вежлив и сериозен. Леко смаян от света, в който Дани ненадейно го бе въвел. Дейвид беше много зрял за възрастта си. Малко момче, което е било принудено да порасне прекалено бързо. Мрачен, ала умен и интелигентен.
— Дани щеше да стане високопоставен държавен служител — каза тя на Деймиън. — И действително можеше да промени нещата. Той наистина беше много добър човек.
— Сигурно ти е много мъчно за него.
Спенсър усети погледа на Дейвид, но продължи разговора си с Деймиън.
— На всички ни е мъчно за него. Понякога се държа себично и забравям, че липсва и на други хора. Но нали имаш рожден ден. Дани обичаше празниците и искаше хората да се забавляват. Не знаех какво точно харесваш, затова ти донесох талонче за подарък от магазина за играчки. Можеш да си избереш, каквото искаш.
— Не беше необходимо да носиш нищо — отговори Деймиън и Спенсър помисли, че той е най-възпитаното дете, което е виждала. Но сетне в сините му очи засия истинско дяволито пламъче. — Но ужасно се радвам, че си го направила! Благодаря, госпожо Хънтингтън.
— Няма за какво.
— От тебе капе вода в храната ни и тя изстива. Отивай да се забавляваш, докато още си млад и можеш! — каза му строго Дейвид.
Момченцето се засмя и прегърна чичо си, като го измокри, и сетне изтича към басейна. Дейвид го гледаше с неприкрита обич и гордост.
После погледна учудено Спенсър.
— Как успя да намериш подарък, като имаш толкова малко свободно време?
— Може и да нямам деца, но имам приятели с деца, които пазят талончета от магазина за играчки за спешни случаи.
— Много хитро.
— Помага в трудни моменти. Рива наистина ли ни покани или Слай те изпрати подире ми?
— Рива настояваше да дойдеш. Но и Слай ме подгони. Не иска да те изпускам от очи. Защо питаш?
Той присви очи подозрително.
— Само се чудех — излъга невинно Спенсър, после се усмихна и намери начин да промени темата на разговора.
— Ти нямаш деца, нали? — попита внезапно тя.
— Още не съм женен.
— В днешно време не е задължително.