Спенсър се разтрепери. Чу, че Дейвид потегли. Тръгна към всекидневната и едва не светна лампата, но си спомни, че й бе казал да не го прави. Понечи да дръпне пердетата, но после се спря и се обърна. Погледна през остъклената врата на хола към басейна.
Там сякаш нещо се движеше. Клоните на дърво? Сенки в нощта?
Спенсър тръгна из къщата тихо, бавно, твърдо решена да види дали там има нещо. Застана под един от сводовете. Очите й започнаха да свикват с тъмнината и тя видя басейна, осветен от оскъдната светлина на нощта.
Там имаше някой, клекнал до един храст на отсрещната страна на басейна. Някой дебнеше. Трябва да предупреди Дейвид.
Обърна се бързо, готова да изтича и да извика от предната врата.
Но не успя да стигне дотам. Блъсна се сякаш в тухлена степа. Една ръка запуши устата й и писъкът й отекна дълбоко в нея.
Четиринадесета глава
— Казах ти да включиш алармената система! — процеди през зъби Дейвид и махна ръка от устата й. Гледаше през рамото й към задния двор.
— По дяволите! Уплаши ме до смърт! — кипеше от гняв тя.
Очите му за миг срещнаха нейните.
— Може би това ще те научи да включваш алармената система!
Продължи да стои напълно неподвижен, приковал поглед в задния двор. Спенсър застана до него и също се взря навън.
Сянката в храстите леко се изправи. Неканеният гост се бе скрил там, за да не се вижда на светлото около басейна.
— Как мога да се промъкна зад гърба му? — попита шепнешком Дейвид.
— По-нататък в коридора има баня, свързана с басейна — обясни Спенсър. — Можеш да излезеш през нея, без да те забележи.
Дейвид хукна по коридора.
Луната изплува иззад облака и в двора стана по-светло. Очертанията на сянката се виждаха по-ясно. Някакъв мъж. И държеше нещо в ръка. Пистолет.
Спенсър хукна подир Дейвид. Настигна го, тъкмо когато се готвеше да отвори вратата на банята.
— Дейвид! — прошепна тя. — Чакай! Той има пистолет.
Той се обърна към нея ядосан.
— И аз имам.
— Извикай полицията. Нека те се справят с него.
— Спенсър, нали и аз съм бил полицай. Знам какво върша. А ако се забавим още малко, може да го изпуснем, без да разберем какво търси тук. Моля те, поне веднъж направи каквото ти казвам. Скрий се на някое безопасно място и ме остави да се промъкна зад гърба му и да го хвана!
Спенсър отстъпи назад, като хапеше нервно устни.
Дейвид успя да отвори вратата съвсем безшумно.
— Заключи я след мен. Моля те, Спенсър. Слушай какво ти говоря.
След това се измъкна навън. Боже Господи, дано успея да я затворя също толкова безшумно като него, молеше се наум Спенсър. Така и не разбра дали бе успяла.
После се втурна обратно по тъмния коридор и видя как Дейвид се промъкна през храстите край басейна и застана точно зад сянката.
Облак закри луната. Целият двор изведнъж потъна в мрак, с изключение на бледото осветление край басейна. Спенсър стисна здраво зъби и започна да се моли. Секундите течаха невероятно бавно.
Тогава чу един-единствен пронизителен изстрел, след него сподавен вик раздра тишината.
— По дяволите, Дейвид! — Сърцето й се сви. Не виждаше нищо и не разбра какво стана. Дръпна се назад. На светлото се появиха две сенки. Вече се виждаха ясно. Дейвид бе насочил пистолета си към един среден на ръст и не много възрастен мъж, с четвъртито лице, малки очи, зле ушит черен костюм и насинено око. Дейвид й направи знак да отвори остъклената врата и да ги пусне да влязат в къщата.
Ръцете й трепереха, а сърцето й щеше да изхвръкне. Дейвид грубо блъсна мъжа вътре.
— Светни лампите, Спенсър.
Запали ги и Дейвид едва сега успя да види добре пленника си.
— Харис! — възкликна той.
— Делгадо? — Гласът на мъжа издаваше едновременно надежда и страх.
— Какво правиш тук, за Бога?
— Да повикам ли ченгетата? — попита угрижено Спенсър.
— Остави. Самият той е ченге — каза й Дейвид.
— О! — възкликна тя и се вгледа в мъжа, когото Дейвид бе нарекъл Харис. — И какво правеше в задния ми двор?
— Опитвах се да ви охранявам — отговори глуповато Харис. — Лейтенант Опенхайм ми нареди, Дейвид.
— Опенхайм ли? — Дейвид го изгледа озадачен.
— По дяволите, отговарям за целия квартал, но ми наредиха да си отварям очите най-вече за госпожа Хънтингтън и особено за къщата й, когато госпожата я няма.
— Ти ли караш син седан? — попита Спенсър.
— Не, колата ми е бежов плимут — поклати глава Харис.
— Къде е паркирана? — попита Дейвид.
Спенсър вдигна ръка.
— Чакай. Не казвай нищо, докато не се върна.
Тя се отправи към кухнята.
— Спенсър, какво правиш? — попита Дейвид.
— Тъй като господин Харис е ченге, мисля, че най-малкото не бива да оставяме окото му да се подуе още. Отивам за лед. И не говорете, докато ме няма!