Те, разбира се, не я послушаха. Когато Спенсър се върна с торбичка лед, двамата бяха погълнати в разговор. Харис я погледна виновно.
— Съжалявам. Ще повторя всичко отначало. Бях във вашия двор, госпожо, защото видях, че някой влиза в него.
Спенсър изгледа озадачено Дейвид, после отново обърна поглед към Харис.
— Кого?
— Съжалявам. Изпуснах го. Обикновено патрулирам с партньор, но тази вечер нямаме достатъчно хора — Карла се разболя и съм сам. Когато минах с колата оттук, ми се стори, че някой прескача задната ограда. Знаех, че ще избяга, ако паркирам веднага, затова спрях по-надолу и бързо се върнах тук. Стори ми се, че чух шум от задния двор. Прескочих оградата и видях някой ей там, на остъклената врата. В този миг облаци закриха луната и той сякаш се изпари във въздуха. Затова се скрих в храстите и започнах да дебна оттам. Тогава… — Той млъкна и поклати глава. — Тогава Дейвид се нахвърли върху мен — останалото знаете.
Спенсър погледна Дейвид.
— Да се обадим ли в полицията? Трябва някой да дойде и да провери за отпечатъци?
Харис поклати глава и се обърна към Дейвид.
— Няма смисъл. Онзи беше с ръкавици.
Дейвид се намръщи.
— Тъмно е, пък и си бил на разстояние. Как разбра?
— Беше облечен в черно — от главата до петите. Сигурно е носил и маска. Казвам ти, Дейвид, да имаше и сантиметър открита кожа, щях да забележа на лунната светлина.
— Непрекъснато говориш в мъжки род — намеси се Спенсър. — Сигурен ли си, че беше мъж?
— Да — започна Харис, сетне се намръщи. — Поне така ми се стори. Мисля, че беше мъж, но… — Той въздъхна. — Както вече казах — той или тя — носеше маска и тъмни дрехи. Със сигурност обаче фигурата беше облечена от главата до петите и имаше ръкавици. Няма да откриете никакви отпечатъци.
— Възможно е да няма отпечатъци от пръсти, но може би все пак има отпечатъци от обувки или от нещо друго. Не се знае какво могат да намерят момчетата от лабораторията. Ще им се обадя…
Харис въздъхна. Спенсър скоро разбра причината.
Разбира се, беше благодарна на полицаите. Знаеше, че са преуморени и ниско платени. Повечето обичаха професията си, бяха предани и старателни — и всеки ден излагаха живота си на риск.
Но нощта се превърна в истинска досада.
Трябваше да отговори на стотици въпроси и добре че Дейвид и Харис бяха там, та й спестиха повечето от тях. Ченгетата надникнаха във всяко ъгълче на къщата, взеха отпечатъци от пръсти от вратата и огледаха сантиметър по сантиметър двора за отпечатъци от обувки.
Повечето принадлежаха на Дейвид и Харис, но един усмихнат млад сътрудник каза на Спенсър, че е намерил ясен отпечатък, който може би ще свърши работа.
Приключиха чак в четири сутринта.
Главата й се пръскаше от болка. Сигурно защото беше пила повече вино, освен това умираше за сън. Глътна един аспирин, докато правеше кафе на полицаите, но от него само я присви стомах.
Сигурно имам язва, помисли си тъжно Спенсър. Беше твърде млада за целия този стрес. Или твърде възрастна, за да издържа на това напрежение.
Но най-сетне, застанала на прага зад Дейвид, гледаше как се отдалечава и последната полицейска кола. След малко и той щеше да си тръгне.
— Знам — каза изтощена тя. — Да включа алармената система. Обещавам. Няма да забравя.
Той поклати глава и се вгледа навън. Хоризонтът на изток бе започнал леко да порозовява.
— Аз ще се погрижа за това. Ще остана да спя тук на дивана.
— Дейвид, не бива. Няма да си починеш добре.
— Лягай си, Спенсър.
— Не мога да те оставя така. Имам спалня за гости. Мога да…
— По дяволите, Спенсър — прекъсна я той, като прокара пръсти през косата си. — Не се грижи за мен.
— Но ще ти бъде по-удобно…
— Последното, което искам тази вечер, е да ми е удобно — прекъсна я ядосан той.
— Добре! Страдай! — рече Спенсър и тръгна към стълбите.
В този миг почувства, че ако не легне и веднага не затвори очи, ще се строполи на пода.
— Страдай! — повтори тя, когато стигна до площадката.
Дейвид я наблюдаваше леко намръщен. Трепна, когато чу, че вратата й се затвори с трясък.
— Страдам, откакто влезе в кабинета ми, Спенсър — рече тихо той. — Откакто се върна в живота ми.
Опъна се на дивана, вперил поглед във вътрешния двор.
Дейвид беше доволен, че Опенхайм е приел думите му сериозно и прави всичко възможно да охранява Спенсър. Все повече се убеждаваше, че тя е в опасност и че „произшествията“ с нея съвсем не са случайни.
Харис бе видял някого в двора. Разполагаха с отпечатък от обувка. Разбира се, той може би принадлежеше на някой от боклукчиите или инкасаторите. Но може и да беше истинска улика.