Но не той бе прескочил оградата й снощи. По това време той пътуваше с колата заедно със съпругата и децата си.
— Кое? — попита той и отметна глава, без да сваля поглед от нея.
— Нищо — поклати глава тя.
— Спенсър…
— Джими ще бъде тук, нали? Ако внезапно ми хрумне нещо, сигурна съм, че той веднага ще те уведоми.
— Не се опитвай пак да се качваш на самолет или нещо подобно. Ще те смъкна веднага.
— Дейвид…
— По дяволите, Спенсър, не можеш да ми пречиш непрекъснато!
Той се обърна и тръгна към външната врата. Минута по-късно вече го нямаше.
Опенхайм си бе взел почивен ден, седеше в задния си двор и гледаше как едно от внучетата му играе в детския басейн.
Той изпъшка, когато видя, че Дейвид приближава към него.
— Знам, знам. Прочетох доклада на Харис.
— Тогава знаеш, че някой се е опитал да влезе в къщата.
— Дейвид, аз обичам Коконът Гроув. Той е един от любимите ми квартали. Обичам го дори в петък и събота вечер, когато е пълно е хора, кафенетата са претъпкани, музиката се разнася от клубовете и движението е невъзможно. Но, Дейвид, там има и голяма престъпност. Знаеш колко кражби стават.
— Тук става дума за друго и ти го знаеш много добре.
— Дейвид, проумей истината! Загрижен дядо те наема, защото една греда е паднала в полуразрушена стара къща! Спенсър Хънтингтън си пъха носа там, където не трябва, и накрая си навлича неприятности в гробището. Възниква някакъв проблем с колата под наем — и то чак в Роуд Айлънд! После опит за кражба. И ти не преставаш да ме тормозиш!
— Не те тормозя. Нали изпрати Харис.
— Тогава какво още искаш от мен? Правя всичко, което е по силите ми.
— Дойдох само да се уверя, че вече си повярвал на думите ми, че Спенсър е в опасност.
— О, Господи — въздъхна Опенхайм.
— Непрекъснато ли я охраняват?
— Правя каквото мога.
— Благодаря — отговори Дейвид и си тръгна. Весело махна с ръка на тригодишното дете в басейна.
— Дейвид… Помоли твоите хора да не я изпускат от погледа си през почивните дни. Съботните вечери са най-трудни за мен. Познаваш града — почивните дни могат да бъдат убийствени.
Прав е, съгласи се мислено Дейвид.
— Благодаря ти, ще се грижим за нея през почивните дни. Искам обаче да отида в лабораторията.
— Отпечатъкът е от ботуш на фирмата „Фрай“ — уведоми го Опенхайм. — Няма от пръсти. Поне такива, които биха ни помогнали. Намерихме твои, но не се притеснявай — не си заподозрян.
— Благодаря — отвърна сухо Дейвид, но все пак реши да се отбие в лабораторията.
Там завари Ханк Дженкинс. Извади късмет, защото именно Ханк прие мострите снощи.
— Ботуш на „Фрай“, номер 40, ако ти върши работа. Хубав ботуш, скъп, но сигурно има стотици хиляди такива. Номерът е малък за мъж. А дълбочината на отпечатъка показва, че извършителят е лек — около шейсет и пет — шейсет и осем килограма. Може дори да е била жена.
— Жена? — попита изненадан Дейвид.
— Има крадли.
— Това не е обикновен крадец — отговори Дейвид.
Сетне благодари на Ханк и излезе.
Отиде с колата до къщата на Спенсър, обезпокоен, че сега повече от всякога не трябва да я оставя сама.
Свърна зад ъгъла и видя бежовия плимут, паркиран от другата страна на улицата.
Вътре седеше Харис. Той вдигна чашата си с кафе към Дейвид, който му махна с ръка в отговор.
На алеята беше паркирана колата на Джими, но младежът не беше вътре. Сигурно е в къщата, помисли си с раздразнение Дейвид.
Позвъни на вратата и Джими отвори. Беше облечен с къси панталони и фланелка — старите дрехи на Дани.
— Госпожа Хънтингтън се обади да донесат пица. Харис беше навън и затова предположих, че може да вляза. Но непрекъснато съм нащрек.
Дейвид кимна. Джими щеше да започне да заеква от смущение всеки миг.
— Няма нищо, Джими — каза Дейвид, макар че това не беше точно начина, по който се охраняваха клиенти, и въздъхна. — Нали Харис е бил отвън. А ако си беше тръгнал…
— Щях да знам. Той ми каза, че ще ми съобщи, ако го повикат.
— Аха.
— Ами — каза неловко Джими, — след като ти си тук, мога да вървя.
Той наведе глава към краката си. Беше бос.
— Само си взимам обувките и изчезвам.
Дейвид отново кимна. Изчака, докато Джими влезе вътре, каза „лека нощ“ на Спенсър и излезе с обувките си в ръка.
— Лека нощ. Утре да идвам ли?
— Да.
— Ще се видим около осем.
— Добре.
Джими си тръгна. Дейвид включи алармената система и обиколи къщата. Спенсър беше навън, излегната на един от шезлонгите сред меките отблясъци на светлините покрай басейна.
Не мислеше, че бикините й са скроени с единствената цел да съблазняват. Не бяха особено дълбоко изрязани, всъщност съвсем не я разголваха в сравнение е онова, което човек можеше да види по плажовете на Флорида.