Спенсър успя да стигне в болницата навреме. Дейвид я бе свестил със студена кърпа и няколко разтърсвания, и тя моментално бе пожелала да се върне отново в тъмата.
— Спенсър, той е жив. Хайде, побързай.
Единствено тези думи я накараха да дойде на себе си. Намери сили и достойнство и се облече само за няколко минути. Полицейската кола веднага ги закара до „Джексън Мемориъл“.
Дани вече беше в операционната. Часове наред Спенсър и Дейвид кръстосваха болничните коридори, пиеха в картонени чаши долнокачествено кафе от автоматите и чакаха.
Дани беше жив. Като по чудо издържа цялата операция. Списъкът от пораженията, нанесени му от куршумите, беше безкраен — разкъсан панкреас и черен дроб, увредени бели дробове и вътрешности.
Но той издържа. Дни наред лежа в реанимацията. Спенсър непрекъснато държеше ръката му.
Сетне, точно три седмици след деня, в който го простреляха, лекарите й казаха, че е изпаднал в кома. Дейвид беше с нея, стоеше зад нея заедно със Слай, докато й обясняваха какво се е случило — онова, което Спенсър не искаше да проумее. Раните не бяха фатални. Но необяснимо как започнала инфекция, която стигнала до мозъка, който бе единственото, което не можеха да възстановят. И така, Дани живееше, но беше всъщност мъртъв. Поискаха разрешение от нея да го изключат от поддържащите системи.
Спенсър подписа документите. И отново остана до него в болницата. Държеше ръката му — силна, здрава! Дълги, загорели от слънцето пръсти. Изрязани нокти. Тези ръце я бяха докосвали. Още можеше да ги притегли към лицето си, да почувства кокалчетата върху бузите си. Не беше справедливо…
След четири седмици той издъхна. Дейвид отново беше с нея, безмълвен, само гледаше и чакаше. Непрекъснато стоеше в болницата. Наоколо имаше и други полицаи — чакаха, молеха се, охраняваха. Дейвид вече не беше ченге, но това изглежда нямаше никакво значение. Заряза работата си, за да стои при Дани. До Спенсър. През повечето време мълчеше. Но стоеше неотменно там. А миналото остана погребано. Двамата бяха сключили мълчаливо примирие. И двамата обичаха Дани и забравиха всичко друго заради него. Дойдоха близките й, приятелите. Успокояваха я, но думите — въпреки най-добрите им намерения — помагаха малко. Мълчаливото присъствие на Дейвид беше единственото, което имаше някакво значение. Понякога го чуваше да разговаря с полицаите, които идваха. Бяха напълно озадачени кой може да е стрелял по Дани. Спенсър още не можеше да осъзнае, че той ще умре и че всъщност вече е умрял. Все се надяваше, че ще се обърне, раздвижи, ще я чуе, ще се събуди. Лекарите казаха, че мозъчната му дейност е спряла, но сърцето още работи, продължава да тупти. А Дейвид продължаваше мълчаливото си бдение зад нея.
Той беше до нея и когато всичко свърши, когато дойдоха за тялото; когато тя изпищя, защото въпреки всичко не можеше да повярва, че Дани вече наистина го няма.
Стотици хора се стекоха на погребението. Дейвид произнесе погребалната реч. Той говори за Дани — момчето, мъжа и какво бе означавал за онези, които го обичаха. Каза колко добър полицай е бил Дани, винаги на мястото си, че бил най-прекрасният човек, когото познавал.
Когато млъкна, той се отдалечи от микрофона, а на мястото му застана една жена полицай.
— Детектив Даниел Хънтингтън сега е нула шест — каза тихо тя.
Полицай, който не е вече на длъжност, недействащ. Изстреляха двадесет и един залпа. И тогава всичко свърши. Поне Дани почиваше в мир.
Втора глава
Преглеждаше папката върху бюрото си, когато тя внезапно нахлу в стаята като безмилостен вятър. Не, по-скоро като проклет ураган. Хвърли му сутрешния вестник и красивите й кристално сини обвиняващи очи го пронизаха като кама.
Дейвид вдигна глава.
— Спенсър, радвам се да те видя — рече сухо той.
Наистина се радваше, че я вижда. Макар да приличаше на настръхнала лъвица. Независимо от всичко Спенсър изглеждаше добре. Изминалата година бе оставила своя отпечатък — лицето й бе отслабнало, бузите — леко хлътнали, ала на нея дори мъката й отиваше.
Правеше всичко възможно да я отбягва. Отначало го бе улеснила. Веднага след погребението бе заминала за едно от семейните им имения в Нюпорт; сетне се бе върнала, ала прекарваше повечето време в офиса си в Уест Палм. Но преди два месеца се беше преместила в Маями и ето я сега в кабинета му, вперила поглед в него. Личеше, че едва сдържа гнева си.