— А какво ще направиш със сегашната си къща?
— Мисля да я продам. Не са ми необходими две къщи. Пък и ще ми трябва цяло състояние да ремонтирам тази.
Слай започна бавно да оглежда наоколо и прикова поглед в стълбите към балкона. Спенсър потрепери, като си спомни колко се бе изплашила, когато стоеше там горе с Джаред.
Сигурно беше плод на въображението й!
— Какво има, Спенсър? — попита Слай, доловил промяната в настроението й.
— Нищо.
— Изглеждаш изплашена.
— Не се боя от нищо. Ти си този, който се страхува от всичко.
— Никой не уважава възрастните.
— Недей да хленчиш. Изглеждаш по-млад от онези, които биха могли да ти бъдат внуци. Възрастта е само състояние на духа, забравил ли си?
— Помня, но бъбреците ми понякога забравят това. Само че и ти не забравяй, млада госпожо, че младостта не е гаранция за безопасност!
— Така е, но моят дядо ми е осигурил денонощна охрана.
— Хайде, хайде, това не е чак толкова лошо.
Спенсър отново си спомни как се изплаши от Джаред онзи ден и осъзна, че всъщност е благодарна, че я охраняват денонощно.
— Ела да ти покажа останалата част от къщата. — Тя погледна Джими и попита: — Искаш ли да видиш другите пометения?
— Разбира се — отговори учтиво той.
Спенсър се усмихна. Джими съвсем не остана очарован от къщата. Видя само разрухата. Но се държеше учтиво.
Тази вечер Спенсър реши да готви. Печено агнешко бутче, пресни картофи, аспержи и салата.
Не знаеше дали е спокойна, защото се надяваше, че Дейвид ще се появи, или радостна и отпусната, защото не дойде. Джими и Слай много харесаха яденето. Слай си тръгна около девет, а Джими й каза, че ще пази пред къщата.
В единадесет часа тя се отказа да чака Дейвид повече и си тегна, но сънят не идваше. Не можеше да продължава повече да живее така. Нещо трябваше да се промени — при това бързо.
Заспа някъде след полунощ. След два часа отново се събуди.
Погледна през прозореца. Навън вече дежуреше Дейвид, облегнат на колата си.
От една страна, искаше да слезе долу и да го накара да влезе. От друга — той да си отиде. Далече от нея.
Легна. Трябваше да стои на разстояние от него, помисли си тя, а възелът отвътре я стегна още по-силно. Затвори очи и се опита да заспи. Заудря по възглавницата. Стана, закрачи напред-назад. Легна и пак удари по възглавницата.
Още една дълга нощ. На сутринта се чувстваше отвратително. Дори кафето не й се услади.
Дейвид паркира пред клуба.
Слай му се беше обадил преди около час, за да му каже къде отиват. В клуба беше винаги оживено и отначало Дейвид не се притесни. Сетне, поради някаква необяснима причина, изпита безпокойство.
Мина покрай големия открит басейн откъм редицата пристани и лъскави яхти, и чу, че някой го вика по име. Спря се и се обърна. Сесили Монтийт се бе изтегнала на един шезлонг, е черни очила и лъщящо от плажно масло тяло.
— Наистина следиш Спенсър като ловджийска хрътка, а? Не съм те виждала тук от години.
— Не съм идвал отдавна.
— Винаги съм харесвала това място. Особено през лятото. Грижат се по цял ден за децата. Учат ги на ветроходство.
— Радвам се да чуя това. Със Спенсър и Слай ли дойде?
Сесили поклати глава и се засмя.
— Не съм дошла по работата. Просто обичам слънцето. Искаш ли да пийнеш нещо?
— Благодаря, но трябва да разбера какво са наумили Слай и Спенсър.
— Обяд, скучен делови обяд. — Сесили направи гримаса, после се усмихна кокетно. Можеше да бъде груба, досадно пряма, понякога забавна, друг път мила.
Не се беше променила много от гимназията, помисли си иронично Дейвид. Може би нито един от тях не се беше променил — не и душите им — а това беше най-важното.
— Седни за минутка — покани го тя. — Тревожа се за Спенсър.
— Защо?
— Хайде, седни за малко!
Той седна. Дойде една сервитьорка с къси панталони. Дейвид си поръча бира.
— Защо се тревожиш за Спенсър? Слай мисли, че нещо я застрашава, но всички останали са на мнение, че той страда от мания за преследване.
— О, не за това. Не се безпокоя за безопасността й. Искам да кажа, нали ти — момчето, което върши чудеса — я охраняваш?
— Сесили…
— Е, занасям се.
Донесоха бирата и той започна да я пие на малки глътки. Съзнаваше, че Сесили умира от удоволствие да седи по бански до чужд мъж. Все още беше привлекателна.
— Та какво казваше? — попита той, като се опита да я върне към темата.
— Ами, мисля, че Спенсър е… болна. Нали се сещаш.
— Не. Какви ги говориш?
— Може би греша — въздъхна тя.
— Вероятно.
— Може би не трябва да разговарям с теб…
— Сесили, очевидно се опитваш да ми кажеш нещо и независимо дали трябва да разговаряш с мен, или не, изплюй камъчето или ще те удуша.